Апартаментът, в който живееха Йоана Богданова и Явор Радославов, беше единственото ѝ недвижимо притежание. Родителите ѝ си бяха отишли твърде рано от този свят и ѝ бяха оставили като наследство просторния тристаен дом. За Йоана това място не беше просто имот – тя беше вложила в него години труд, средства и чувства, превръщайки го в свое убежище, в сигурна територия, където се чувстваше защитена.
— И какво следва оттук нататък? — внезапно попита тя, прекъсвайки тишината. — Ти и майка ти решихте, че е напълно нормално просто да ѝ прехвърля част от жилището?
— Все пак тя ми е майка — отвърна Явор, без да я поглежда. — Не ѝ е лесно, остарява, има нужда от сигурност.
— А за мен кой ще помисли? — гласът на Йоана леко потрепери. — Аз съм собственикът. Това е моят дом.
— Нашият дом, Йоана. Наш — поправи я той. — Нали сме семейство.
На следващата сутрин Йоана се събуди с усещането, че не е спала изобщо. Чувстваше се изцедена и празна. Явор беше излязъл за работа по-рано от обичайното, очевидно избягвайки продължение на снощния спор. Това само задълбочи чувството ѝ за самота. Тя се въртеше из апартамента без цел — подреждаше, изваждаше и прибираше дрехи от гардеробите, бършеше вече чисти повърхности, но мислите ѝ непрекъснато се връщаха към един и същ въпрос.
По обяд телефонът ѝ иззвъня. Беше Лидия Емилова — нейна близка приятелка от години.
— Нещо не си на себе си — отбеляза Лидия още щом чу гласа ѝ. — Какво става?
Йоана не искаше да задълбочава темата, но напрежението я пречупи и думите сами се изляха:
— Явор настоява да отделя дял от апартамента за майка му. Казва, че така било редно.
— Какво?! — възмущението от другата страна беше неподправено. — Ти сериозно ли? И какво, очаква от теб да се съгласиш?
— Разбира се, че не — отвърна Йоана, усещайки как гневът отново се надига. — Но той не спира да повтаря, че щом сме семейство, всичко трябвало да е общо.
Лидия въздъхна тежко.
— Слушай ме внимателно. Дори не го обмисляй. Една съседка направи точно това за свекърва си — сега нито може да продаде жилището, нито да го замени. Истински кошмар.
— Знам… — призна Йоана. — Но се чувствам ужасно. Явор ме изкарва егоистка, а майка му започна да се държи странно с мен.
— Какво очакваш? — каза твърдо Лидия. — Виждат, че се колебаеш, и натискат. Не се огъвай. Чуваш ли ме?
Разговорът донякъде я успокои, но ясно решение така и не се оформи. Йоана знаеше, че думите на Лидия са логични, и все пак усещането за вина не я напускаше.
Вечерта, по време на вечеря, Явор отново повдигна въпроса.
— Йоана, мислех много — започна той. — Реално можем да помогнем на майка ми. За нея това означава спокойни старини.
— А помисли ли поне веднъж за мен? — прекъсна го тя. — Опита ли се да се поставиш на мое място?
— Не разбирам защо реагираш толкова остро — отвърна той. — Нима е чак такъв проблем?
— Проблемът е, че аз чувам обвиненията, не ти — каза Йоана. — На мен ми хвърлят укори, че съм алчна и безсърдечна. Ти изобщо осъзнаваш ли какво означава да защитаваш нещо, което е твое?
Явор замълча за миг, после все пак добави:
— Може би преувеличаваш.
В този момент Йоана усети пълното си безсилие. Разбра, че разговорите не водят доникъде, и реши да потърси друг път.
Още на следващия ден тя се срещна с адвокат. Мъжът изслуша внимателно историята ѝ, докато преглеждаше документите за собственост.
— Вижте — започна той спокойно, — прехвърлянето на дял не е просто жест на добронамереност. Това е сериозен правен акт с дългосрочни последици. Вие губите пълен контрол над имота. Ако отношенията се влошат, връщане назад почти няма.
— Но той казва, че го дължа на семейството — прошепна Йоана, стисната от страх за бъдещето си.
— Вие не сте длъжна да жертвате сигурността си — отвърна адвокатът. — Вашата собственост е вашата защита. Помощта може да има различни форми, без да се стига до толкова крайни решения.
Йоана се прибра у дома с ясното намерение да отстоява себе си. Вместо разбиране обаче, я очакваше ново изпитание.
Същата вечер Пенка Рилска дойде на гости и още с първите думи разговорът рязко пое в напрегната посока.
