Йоана Богданова застина насред кухнята, сякаш някой бе дръпнал спирачка. Чутото звучеше толкова нелепо, че ѝ трябваше секунда, за да го осъзнае. Срещу нея стоеше Явор Радославов – съпругът ѝ, уверен, със спокоен поглед, който очакваше реакцията ѝ.
— Сериозно ли говориш? — гласът ѝ излезе по-висок, отколкото възнамеряваше.
Преди минута всичко изглеждаше обикновено. Йоана вареше кафе, мислейки за вечеря, за филм по телевизията и за няколко страници книга преди сън. Явор току-що се беше прибрал от работа и нищо не подсказваше, че спокойствието ще се разпадне за миг.
— Йо, замислих се за нещо, — започна той, подпрян на касата на вратата. — Трябва да поговорим. Става дума за важно нещо.
— Нещо случило ли се е? — попита тя и отмести джезвето от котлона, наливайки кафето в две чаши.
— Не точно… — Явор замълча за кратко. — Но въпросът е сериозен.
Йоана сложи чашата пред него и седна срещу съпруга си. Вгледа се в лицето му — напрегнато, замислено, сякаш вече бе взел решение.
— Знаеш колко трудно е на майка ми с брат ми — заговори той. — В онзи малък двустаен апартамент едва се побират, направо се задушават.
— Да, знам — кимна тя, макар че вътрешно се напрегна. Опитът ѝ подсказваше, че подобни разговори рядко свършват без искане.
— А ние живеем добре, в тристаен апартамент, всичко ни е наред — продължи Явор. — Затова си мисля, че ще е редно да дадем дял от жилището на майка ми. Така тя ще се чувства по-сигурна.
Йоана отново онемя, сякаш думите му я удариха физически.
— Ти… сериозно ли? — повтори тя бавно.
Явор кимна без колебание.
— Напълно. Това е справедливо.
— Справедливо? — чашата в ръката ѝ издрънча рязко върху чинийката. — Яворе, това е моят апартамент. Наследство от родителите ми!
— Знам — отвърна той. — Но ние сме семейство. А в семейството всичко е общо.
Йоана стисна устни. Усещаше как обидата се надига. Родителите ѝ бяха спестявали цял живот, бяха ремонтирали, грижеха се тя да има свой дом.
— Това жилище е единственото, което ми остана от мама и татко — каза тя тихо, но твърдо. — Как очакваш просто да подаря част от него?
Явор я погледна укорително.
— Не говорим за непознат човек. Това е майка ми. Виждаш колко ѝ е трудно.
Раздразнението в Йоана кипна.
— А виждаш ли колко трудно ми е сега? — гласът ѝ потрепери. — Ти вече си решил, че съм длъжна да ѝ дам нещо, без дори да ме попиташ как се чувствам!
Той въздъхна и отмести поглед.
— Мислех, че ще ме разбереш.
— Да те разбера? — Йоана стана и закрачи из кухнята. — Постави ли се поне веднъж на мое място? Знаеш ли колко се страхувах, когато останах сама след смъртта на родителите си? Колко труд вложих, за да превърна този апартамент в дом? А сега очакваш да дам дял на майка ти, сякаш е нещо дребно?
Явор се опита да смекчи тона:
— Йо, не викай. Можем да го обсъдим спокойно.
— Това е спокойният ми тон! — тя спря и го погледна право в очите. — Нямаш представа колко ме нарани.
Той отговори сдържано:
— Просто искам да помогна на майка си. Това лошо ли е?
Йоана замълча. Обичаше Явор, но думите му звучаха като предателство. Наистина ли вярваше, че тя има „излишно“, което е длъжна да сподели?
— Трябва ми време да помисля — каза тя накрая, вперила поглед в пода.
Явор сви рамене и излезе в хола, оставяйки я сама с обърканите си мисли.
Пенка Рилска, майката на Явор, винаги беше жена с труден характер. След като съпругът ѝ напусна семейството, тя започна силно да разчита на децата си, а макар Йоана да се отнасяше към нея с уважение, между тях никога не се беше появила истинска близост.
