Той остана в това безплътно, замръзнало състояние, докато вратата не се открехна и в стаята не се показа Радка Мартинова с чиния омлет в ръце.
— Няма ли да хапнеш? — попита тя с делови тон.
— Мамо… — Любомир Филипов я погледна така, сякаш за пръв път я виждаше. — Осъзнаваш ли изобщо какво направи?
— Аз ли? — повдигна рамене тя. — Просто върнах нещата на мястото им. Едно момиче беше решило, че щом седи с лаптоп, значи командва цялото семейство.
— Тя ми беше съпруга.
— Беше… какво? — присмя се Радка. — Нямаше дори деца. Какво семейство е това без деца?
— Ти си токсична. И не, това не е болест. Това е диагноза.
— Не смей да ми говориш така!
— А как да говоря? — гласът му трепереше. — Ти съсипа брака ми, защото винаги трябва да си в центъра. Дори ако за целта трябва да избуташ човек от дома му.
— Тя не беше на твоето ниво, Любомире. Това щеше да е временно.
— По дяволите всичко! — той скочи. — Временна си ти. Аз съм зрял мъж, който остана без жена, защото нямаше смелостта да затвори вратата след теб.
В същия ден Виолета Данаилова седеше в малко кафене до гарата. Лицето ѝ беше необичайно спокойно — онова мълчаливо спокойствие, което се натрупва с месеци и години. Когато вече не ти се крещи. Когато единственото желание е да изчезнеш и да започнеш от нулата.
— Извинете, имате ли зарядно? — попита я момиче с мокър чадър.
— Заповядай — Виолета ѝ подаде външна батерия. — На мен вече не ми трябва.
Момичето ѝ благодари и си тръгна, оставяйки след себе си мирис на дъжд и лек полъх на парфюм.
Телефонът изписука. Имейл от стар клиент: „Виолета, отваряме офис в Котел. Търсим надежден човек. Ще се включиш ли?“ Тя се взря в екрана и изведнъж усети, че се усмихва — не насила, а истински. Сякаш отново живееше. И за пръв път от много време сърцето ѝ не болеше.
Междувременно Любомир извика такси и продиктува адрес, който някога знаеше наизуст — старата квартира под наем, където бяха прекарали първите месеци от брака си. Малко пространство, евтино обзавеждане, миризма на пазар и печено пиле, но и някаква особена топлина. И най-важното — без трети глас, който да заглушава разговора. Той се надяваше, че тя е там. Надеждата по принцип е странно нещо — често я има повече, отколкото причини за нея.
Когато слезе от колата, видя само Невена Софийска от съседния етаж.
— Добър ден. Не сте ли виждали Виолета?
— Видях я — кимна жената. — Куфар в едната ръка, кафе в другата. И тръгна смело напред. Такива хора имат здрави кости.
Любомир се върна в таксито.
— Обратно — каза тихо.
— Къде? — попита шофьорът.
— У дома.
Искаше да каже „там, където живея сега“, защото това място не беше дом. Това беше крепостта на майка му. А той — пленникът вътре.
Вечерта Радка Мартинова сложи пред него чиния с вечеря. Просто храна. Той я погледна и спокойно изрече:
— Утре се изнасям. Да живея с теб означава отново да изгубя себе си. А наскоро разбрах, че все още ми е останало нещо за губене.
Тя изтри сълза, която отчаяно се опита да скрие. Срещу него — прозорец, зад който се нижеха дървета и спомени. В слушалките звучеше песен, която двамата с Виолета слушаха по пътя към морето. Наближаваше спирка Котел.
Любомир остана с майка си. И със снимка, на която още се усмихваха — макар че дори тогава всичко вече се разпадаше.
А Виолета седеше в модерно кафене с панорамни прозорци, отпиваше обичайното си американо без захар и преглеждаше договор. И най-важното — зад гърба ѝ нямаше никой, който да я пита кога ще…
