— …че една млада жена е длъжна да знае къде ѝ е мястото — довърши Радка Мартинова с ледена убеденост. — Сутрин ставане навреме, подреждане, пране, готвене. Така се гради дом.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— И недей да ми говориш за тия ваши фрийланс истории. Нищо не могат да ме убедят, че това е истинска работа.
Виолета Данаилова не повиши глас. Напротив — отговори спокойно, почти меко:
— А според мен една млада жена трябва да се събужда и да живее собствения си живот. Не по чужд сценарий и не според нечии остарели представи как „трябва“.
— Аз не съм ти запушила устата, момиче! — сряза я Радка. — Докато си под моя покрив…
— Под нашия покрив — изправи се Любомир Филипов. — Ние сме тук временно. И те помолих да няма такива сцени.
Молбата му увисна във въздуха. „Моля“ този път не подейства.
Седмица по-късно Виолета имаше важна онлайн презентация. Беше със слушалки, камерата включена, отсреща — клиент от Плевен. Всичко вървеше гладко, докато вратата на стаята не се отвори с трясък.
Радка Мартинова нахлу вътре като буря.
— Ти пак ли си по пижама?! — възмути се тя. — Жените съвсем сте се побъркали! И на кого точно продаваш тия приказки? Плащат ли ти изобщо?
— Аз работя! — Виолета дръпна слушалките от ушите си. — Не ми крещете в моя дом!
— Това не е твой дом! — изсъска свекървата. — Временно е. И аз се старая да бъда възпитана, но нервите ми свършват, ясно ли е?
— Вие не ме „пуснахте“ никъде! — избухна Виолета. — Дойдох със съпруга си. Със съпруг, който се страхува дори дума да каже срещу вас!
Последваха викове, обвинения, тежки думи. Накрая — натиснат бутон „край на разговора“.
Виолета остана в стола, закри лицето си с длани и се опита да си поеме дъх. Бавно. Дълбоко.
След около десет минути Любомир почука и влезе.
— Вили… наистина ли е чак толкова зле?
Тя вдигна глава. Косата ѝ беше разпусната, погледът — празен, сякаш зад стъкло.
— Не мога повече така. Това не е дом, а състезание кой ще издържи по-дълго в адски условия.
— Ще се изнесем — каза той.
— Кога?
— Ще говоря с нея.
— Любомире… — усмивката ѝ беше тъжна. — Вече година обещаваш да говориш.
Той отвори уста, но не намери какво да каже. И отново избра мълчанието — защото да не нараниш майка си беше по-лесно, отколкото да защитиш жена си.
Късно през нощта Виолета лежеше по гръб и гледаше тавана. До нея Любомир спеше тежко. А в главата ѝ всичко беше болезнено ясно. За пръв път от много време насам.
С първите лъчи на утрото тя стана. Тихо, докато никой не се беше събудил. В 6:40 напусна апартамента — със слънчеви очила, раница на рамо и куфар с колелца в ръка. Просто си тръгна.
Любомир се събуди от шума на входната врата. Протърка очи, прозя се, протегна се. Минаха десетина минути, преди да осъзнае колко странно тихо е в жилището.
— Вили? — повика той, минавайки покрай кухнята.
Радка Мартинова стоеше до печката с престилка, а ароматът подсказваше закуска за поне шестима — макар че вкъщи бяха само трима.
— Жена ти не спи ли? — попита той.
— А ти сигурен ли си, че още е тук? — отвърна тя, без да се обърне. — Куфарът излезе още в шест. Чуваха се токчета.
Тя се усмихна хладно.
— Изчезна като фея. Само че магическа пръчка не остави. Жалко.
— Не се ли опита да я спреш? — прошепна той.
— Това не е моята жена — отряза Радка. — Ти си жененият.
Любомир отвори вратата на спалнята. Леглото беше разхвърляно. На перваза — недопито кафе. До огледалото — празно. Нямаше дори четка за коса.
Само бележка.
„Не бягам. Ако остана — ще изгубя себе си. Ти не си с мен. А без уважение не мога повече.“
Любомир седна на леглото, зарови лице в ръцете си и дълго остана неподвижен, докато тишината окончателно го притисна.
