— Сериозно ли мислиш да работиш само по бельо? — Любомир Филипов се беше подпрял на касата на спалнята: леко рошав, с недобръсната брада, чаша кафе в ръка и онази полуиронична усмивка, която обикновено предвещаваше спор.
— Сериозно ли ти задаваш такъв въпрос в апартамент, за който аз също изплащам ипотека, докато си върша работата? — без да откъсва очи от екрана, отвърна Виолета Данаилова и щракна по клавиатурата. — Първо, заемът е на двама ни…
— И второ — прекъсна я той, — вноските ги покривам аз, защото твоята заплата до моята изглежда като дребни бакшиши в квартална закусвалня.
— За това майка ми със сигурност няма да те обикне — измърмори Любомир, отпивайки от кафето.
— Учудващо, но тя вече не ме понася — отвърна спокойно Виолета.
Женската интуиция рядко греши.
— Гинка, ние просто се местим — опита да обясни той. — Докато свикна с новата позиция. Докато намерим наше място в града…
— Ние вече го намерихме, Любомир — прекъсна го тя. — Избрахме този апартамент. Светъл, с голяма кухня и широк перваз, на който можеш да седнеш с чаша вино и да гледаш как хората бързат за работа. Тук аз живея истински, а не просто отброявам дните.
Любомир въздъхна, седна на края на леглото и остави чашата на нощното шкафче. По лицето му ясно личеше изражението на човек, който усеща, че след малко ще му се стовари цялата истина. А и честно казано, аргументите му бяха почти изчерпани.
— Слушай — започна предпазливо, сякаш боравеше с експлозиви, — в отдела всички ме познават. Това не е просто повишение. Ти винаги си казвала, че не искаш да спираш развитието ми.
— Казвала съм, че не желая да ти преча — поправи го тя. — Но никога не съм обещавала да живея под един покрив с майка ти и всяка сутрин да слушам как ме нарича разглезена градска особа, докато вари студена пача по рецепта от миналия век.
И двамата знаеха, че изборът вече е направен.
Две седмици по-късно се преместиха в Плевен. В колата имаше точно три куфара, лаптоп, три кашона с книги и гирите на Гинка Богданова. Отделно — неговият велосипед, струващ почти колкото компютъра ѝ. За Любомир това беше свещено — той вярваше в колелата почти толкова фанатично, колкото майка му вярваше в църквата.
— Добре дошли, мили мои — Радка Мартинова ги посрещна на входа, изправена като портиер. Черно палто, перфектно очертани устни и поглед, с който човек би могъл да реже кабели.
— Здрасти, мамо — Любомир я прегърна.
Тя леко отстъпи назад и огледа Виолета от глава до пети.
— Гледам, не си напълняла. Все така… компактна.
— Благодаря, Радка Мартинова. И вие не сте се променила — все така… стегната.
— Сигурно си уморена? — продължи свекървата. — Тук всички след работа направо застават до печката. А казват, че ти все пред компютъра стоиш.
— Да, работя от вкъщи.
— Аха, удобно. Значи може и прах да се забърше, докато се работи. Все пак си у дома.
Виолета само се усмихна — усмивка от онези, с които хората с лоши намерения нахлузват ръкавици преди „работа“.
На третия ден след нанасянето всичко тръгна надолу.
— Пак си пресолила макароните, сякаш синът ми е с високо кръвно! — Радка Мартинова изсипа остатъците в чинията с показна обида. — Моето момче обича нормална храна, а не тези ваши модерни истории от кафенета, където за двеста лева сервират лъжица пюре и го наричат вечеря.
— Любомир — каза тихо Виолета, оставяйки вилицата, — кажи ѝ, че се храниш съвсем нормално.
Любомир внезапно се престори, че го хваща тежък пристъп и че не чува нищо.
— Та, както казвах — продължи свекървата, облегната назад на кухненския стол, с тон, който ясно подсказваше, че разговорът тепърва навлиза в най-неприятната си част.
