Исканията, изложени от защитата, звучаха нелепо и дори комично. Светослав Рилски настояваше съдът да му признае право върху половината от жилището, аргументирайки се с това, че по време на брака бил извършил „неотделими подобрения, които съществено повишили стойността на имота“. Следваше подробно изброяване на тези така наречени подобрения: една поставена полица в банята, подмяна на кухненския смесител, пребоядисване на стената в хола и дори редовното плащане на битовите сметки, което според него допринасяло за „запазването на апартамента“.
Когато адвокатът приключи с четенето, съдията — възрастна жена с уморен, но проницателен поглед — насочи вниманието си към Ива Мартинова.
— Какво е вашето становище? — попита тя спокойно.
Ива се изправи. Не спомена нищо за чувства, разочарование или предателство. Говореше така, както беше свикнала — ясно, професионално и без излишни емоции. С езика на фактите.
— Уважаема госпожо съдия — започна тя с овладян и уверен тон. — Претенциите на бившия ми съпруг са изцяло лишени от правно основание. Апартаментът е моя лична собственост, придобита преди брака, което е удостоверено с нотариалния акт.
Тя подаде документа напред.
— По отношение на твърдените „неотделими подобрения“ — продължи Ива и постави нова папка на масата. — Тук са доказателствата. Касовата бележка за въпросната полица — стойност 800 лева. Ето и фактурата от водопроводчика, когото бях принудена да извикам, след като бившият ми съпруг реши сам да „оправя“ крана и наводни съседите отдолу. Щетите възлязоха на 50 000 лева и бяха платени изцяло от мен. А това са снимки от хола след неговото „боядисване“ — следи по паркета, неравни ивици по стените, което наложи да наема бригада и да ремонтирам помещението изцяло.
Един след друг документите заемаха мястото си пред съдията.
— Колкото до твърденията за плащане на сметките… — Ива позволи на себе си лека, почти иронична усмивка. — Представям извлеченията си за последните десет години. От тях ясно се вижда, че над 90 процента от всички разходи са покривани от мен. А това — тя подаде още един лист — е банковото извлечение на бившия ми съпруг. През същия период той е „инвестирал“ активно в скъпи въдици, риболовни пътувания и различни джаджи.
Когато Ива приключи, в залата настъпи тишина. Адвокатът на Светослав Рилски с видимо раздразнение погледна клиента си. Самият той беше пребледнял — планът му за „справедливо“ поделяне се разпадаше пред очите на всички.
— С оглед на всичко изложено — завърши Ива, обръщайки се отново към съдията — не намирам за основателно бившият ми съпруг да претендира каквато и да е част от жилището. Дори напротив — при желание бих могла да докажа, че той ми дължи значителни суми за годините, през които е живял изцяло за моя сметка. Но за разлика от него, аз не търся сметки за миналото. Единственото ми искане е законът да бъде приложен такъв, какъвто е.
Решението беше взето бързо. Само след няколко минути съдът отхвърли иска на Светослав Рилски изцяло.
В коридора той я настигна.
— Ти… — прошепна със злоба. — Унищожи ме. Изложи ме пред всички.
— Не — отвърна Ива Мартинова и го погледна за последен път. В очите ѝ нямаше нито гняв, нито омраза. Само студено, отдалечено съжаление. — Ти сам се унищожи в момента, в който реши, че любовта ми и домът ми са просто стока за подялба.
Тя се обърна и пое по дългия, ехтящ коридор на съда, без да се обръща назад. Знаеше, че я очаква нов живот — свободен и неин, в дома, който си беше върнала от миналото. И в този живот нямаше място за хора, които живеят с мисълта за „дял“.
