Парите. Това ли било справедливото според него!
„Справедливост“… Изричаше го човекът, който без угризения я беше заменил с друга жена и сега имаше наглостта да размахва това понятие като морално знаме.
— Справедливо е онова, Светослав Рилски, което е записано в закона — гласът на Ива Мартинова стана студен и твърд като метал. — А по закон ти нямаш абсолютно никакви права върху жилището ми.
— Плюя на твоя закон! — в гласа му се появиха пискливи, почти истерични нотки. — Съществува и съвест! Човешки норми! Няма да си тръгна само с един куфар! Не съм хвърлил десет години от живота си за нищо!
Той дори не осъзна какво точно изрече. Но Ива чу всяка дума. „Хвърлил“. Все едно говореше за провалена сделка, за лоша инвестиция, от която очаква възвръщаемост.
— Значи, според теб, трябва да ти платя нещо като обезщетение? — попита тя спокойно. — Компенсация за това, че си бил мой съпруг?
— Наричай го както искаш! — почти крещеше вече, когато разбра, че планът му се разпада. — Няма да си тръгна с празни ръце! Ще те съдя! Ще докажа, че съм направил неотделими подобрения! Ще намеря свидетели!
Ива го гледаше — този чужд човек отсреща, разпенен от ярост, с изкривено от гняв лице. И странното беше, че вече не усещаше болка от изневярата му. Само отвращение… и облекчение. Огромно, заливащо всичко облекчение от мисълта, че този мъж повече няма да има място в живота ѝ.
Без да каже нищо, тя стана, остави на масата парите за кафето си и се насочи към изхода.
— Къде отиваш?! Още не сме приключили! — извика той след нея.
Тя спря за секунда, но не се обърна.
— Приключихме, Светослав. Още преди година. В деня, в който реши, че животът ти с друга жена ще бъде по-добър. Сега те моля само за едно — бъди последователен. Ти си тръгна. Направи го докрай. И вземи със себе си и „сметките“ си.
Когато излезе навън, дъждът се сипеше на ситни струи. И все пак Ива имаше усещането, че е напуснала задушно, задимено помещение и е поела дълбоко глътка чист въздух. Тя знаеше, че Светослав Рилски ще я съди. Че я очакват мръсотия, изхабени нерви и адвокатски хонорари. Но знаеше и друго — ще спечели. Защото зад нея стоеше не само законът, а и истината.
Вместо да се прибере, Ива зави към малък, тих парк. Седна на мокра пейка и едва тогава си позволи да си поеме въздух. Гърдите ѝ се повдигаха трудно, сякаш току-що беше изплувала след дълго, задушаващо гмуркане.
Не плака. Сълзите бяха останали в миналото — там, преди година, когато Светослав си беше тръгнал. Сега чувството беше друго: студено, почти презрително отвращение, примесено с горчиво, закъсняло прозрение. Целият им десетгодишен живот изведнъж се подреди пред очите ѝ в нова, безпощадна светлина. Тя разбра, че предателството му не е започнало в момента, когато е срещнал другата. То е било вплетено в брака им още от самото начало.
За него тя никога не е била равноправен партньор — била е проект, вложение. Светослав, като опитен инвеститор, беше „влагал“ точно толкова, колкото да поддържа нейната „стойност“: няколко комплимента, букет от време на време, оскъдни жестове на внимание. А тя, заслепена от любов и благодарност, че такъв „мъж“ е избрал именно нея — „обикновеното момиче“ — беше дала всичко: силите си, подкрепата си, възхищението си. И апартамента си отпреди брака, който с радост превърна в „техен общ дом“, без да осъзнае, че за него това никога не е било семейно гнездо, а просто удобен офис със спалня и безплатни услуги, чието истинско значение ѝ предстоеше да осмисли докрай.
