– Как така апартаментът ти не подлежи на делене? Аз разчитах на своя дял след сватбата… – възмути се съпругът ѝ, визирайки жилището, което Ива Мартинова беше придобила още преди брака им.
За Ива призовката за развод не дойде като гръм от ясно небе. Последната година със Светослав Рилски наподобяваше бавно, мъчително угасване. Непрекъснатите му извънредни смени, хладното му отношение, отсъстващият поглед – всичко говореше достатъчно ясно. А преди месец той просто се прибра, събра вещите си и с делови тон обяви, че „е срещнал друга“ и че „така ще е по-коректно“. Коректно. Странен избор на дума, когато става дума за предателство.
Тя не го спря. Болката беше тъпа и тежка, като стара незараснала рана, но редом с нея се появи и облекчение. Най-сетне нямаше нужда да се преструва, да изтръгва разговори, да се самообвинява и да търси несъществуващи причини. Краят беше факт.
Ива живееше в собственото си жилище – просторен, светъл двустаен апартамент, наследен от родителите ѝ много преди да срещне Светослав. Това място беше нейното убежище, нейната крепост, която след неговото напускане постепенно отново ѝ принадлежеше изцяло. Тя се зае с онова, за което все не ѝ оставаше време: смени тапетите в спалнята, купи си фотьойла, за който отдавна мечтаеше. Стъпка по стъпка започна да сглобява живота си наново.
Седмица след като получи призовката, Светослав ѝ се обади. Гласът му звучеше сухо и официално, почти служебно.
— Здравей, Ива. Трябва да се видим и да уточним детайлите по подялбата. Без адвокати, за да не хвърляме излишни пари.
Тя се съгласи. Искаше да вярва, че могат да приключат всичко като цивилизовани хора.
Срещнаха се в малко кафене. Светослав пристигна с папка под мишница, сякаш отиваше на бизнес среща.
— И така — започна той, разтваряйки документите. — Общото имущество. Колата остава при мен, аз я ползвам. Гаражът е твой, ще го оценим и ще приспаднем стойността от моя дял. Вилата…
За десетте им години заедно говореше като за баланс на фалирала фирма. Сърцето на Ива се сви, но тя запази самообладание.
— А апартаментът — добави той и спря, сякаш стигаше до най-важното.
— Какво за апартамента? — попита тя спокойно.
— Делим го, както е по закон.
— Светослав, това жилище е мое отпреди брака. Не е съпружеска собственост и не подлежи на делба. Законът е ясен.
Тя го погледна в очите. В тях нямаше нито неудобство, нито срам. Само студено, упорито недоволство.
— Как така не се дели? — избухна той искрено възмутен. — Аз разчитах на част от него след сватбата!
Ива го гледаше невярващо. „Разчитал“. Оказваше се, че още в началото той е правил сметки.
— И на какъв дял си разчитал, Светослав? — попита тя с възможно най-равен тон.
— На половината, разбира се! — гласът му се нажежи. — Десет години живях там! Плащах сметките! Сменях крушките, оправях течовете! Вложих време, сили, живота си! Това за нищо ли го броиш?
— Аз го наричам „съвместен живот“ — отвърна тя рязко. — А аз готвех, перях и чистех. Да ти издам ли фактура за домашните услуги?
— Не увъртай! — удари с длан по масата. — Това е различно! Аз съм мъж, аз инвестирах в основното! Очаквах, че при развода ще постъпим цивилизовано, ще продадем апартамента и ще разделим парите честно, като зрели хора.
