…и така сякаш моите задачи, срокове и личното ми време изобщо не съществуват! Все едно аз не работя, нали така? Сякаш просто си седя вкъщи и се занимавам с глупости!
— Какви глупости говориш?! — възмути се свекървата. — Искам синът ми да яде истинска, домашна храна! А ти го тъпчеш с бисквити!
— Храня го с това, което изкарвам! — гласът на Милена Варненска се пречупи, но думите излязоха като нож. — С моите бисквити плащаме наема за този апартамент! С моите торти купихме хладилника и пералнята! Заплатата му стига едва за сметките и бензина! Но това, разбира се, не се брои, защото не е „истинска работа“, нали?
Радослав Рилски пребледня. Устните му се разтвориха, но думите сякаш заседнаха.
— Милена, това няма общо…
— Има! — тя се обърна рязко към него. — Има, защото никога не си ме защитил! Майка ти с години ме подкопава — че не готвя както трябва, че не чистя както трябва, че не работя „както трябва“. А ти или мълчиш, или — още по-лошо — кимаш в съгласие!
— Аз уважавам майка си, — тонът на Радослав стана студен и твърд. — И ти си длъжна да я уважаваш. Тя е по-възрастна, има опит. Иска ни доброто.
— Доброто? — Милена се засмя, но в смеха ѝ нямаше радост. — Тя иска да съм удобна. Да захвърлям всичко при първия ѝ знак. Да готвя това, което тя донесе. Да живея по нейните правила!
Благовеста Старозагорска вирна брадичка, обидата ѝ беше демонстративна.
— Аха, значи аз преча! Аз, която го отгледах, изхраних и направих човек! Радославе, чуваш ли? Тя иска да ме изтрие от живота ви!
— Искам да ме уважават! — извика Милена. — Да ме питат дали ми е удобно! Да не влизат без обаждане! Да не ми диктуват как да живея!
Радослав направи крачка към нея. Лицето му беше безизразно, почти каменно.
— Майка ми има право да идва, когато пожелае. Аз така съм решил.
Думите му паднаха в стаята тежко, като камъни във вода. Настъпи тишина. Милена го гледаше и не можеше да го познае… или по-скоро — за първи път го виждаше ясно. След три години брак истината изплува: срещу нея не стоеше партньор, нито съюзник. Стоеше син, за когото майката винаги щеше да е на първо място.
— Ясно… — прошепна тя.
Нещо в гласа ѝ накара Радослав да се напрегне.
— Милена…
— Напълно ясно е, — повтори тя по-високо. — Ти вече направи своя избор. Сега е мой ред.
Тя свали престилката и я преметна през облегалката на стола. Ръцете ѝ трепереха, но гласът ѝ беше спокоен и твърд.
— Радославе, омръзна ми да съм невидима в този дом. Омръзна ми да се оправдавам за работата си. Омръзна ми да съм „грешната“ снаха за майка ти и недостатъчно важната жена за теб.
— Ти какво правиш сега?! — паниката прозвуча в гласа му.
— Събирам си нещата, — каза Милена просто. — Трябват ми няколко дни да помисля. Ще остана при приятелка.
Свекървата ахна театрално:
— Ето я днешната младеж! При първия спор — бягство! А семейството? А търпението?
Милена я погледна дълго, без гняв, без сълзи.
— Благовеста Старозагорска, търпях три години. Търпях подмятанията за работата ми. Неочакваните ви посещения. Непрекъснатото ви бъркане в живота ни. Търпях, защото обичах сина ви. Но любовта не е камък — тя се изтрива от постоянно неуважение.
После се обърна към мъжа си:
— Когато си готов да говориш не като нечий син, а като мой съпруг — обади се. Може би още ще има какво да спасяваме. А може би — не.
Милена влезе в спалнята, извади пътната си чанта и започна да подрежда дрехите си. Ръцете ѝ трепереха, вътре всичко гореше, но тя не плачеше — сълзите бяха свършили някъде между поредното „правиш го грешно“ и вечната фраза „моята майка знае по-добре“.
