Gospodarochka
Когато свекървата влезе в кухнята без да почука, Милена Варненска тъкмо прокарваше опакото на дланта си по лицето, за да махне полепналото брашно. По бузата ѝ остана бяла ивица, но това бе последното, за което имаше сили да мисли. На масата пред нея бяха наредени четири тави с полуготови сладки — поръчка за детски празник, с краен срок още същата вечер. А фурната в наетото им жилище се държеше непредсказуемо, включваше и изключваше, сякаш имаше собствен характер.
— Миленке, злато мое! — Благовеста Старозагорска нахлу като буря, носейки тежък аромат на скъп парфюм и пакет, увит в вестник. — Донесох ти прясна риба, направо от пазара. Трябва да се сготви днес, иначе ще се развали.
Милена се обърна, бършейки потта от челото си. В кухнята беше задушно, горещината я обгръщаше, а тя вече пети час не се отделяше от печката. Пръстите ѝ бяха схванати от фината работа с тестото, кръстът я болеше. Но това не правеше впечатление на свекървата. За нея съществуваше единствено мисията — рибата да бъде донесена и приготвена.
— Благовеста Старозагорска, благодаря, но днес няма как да успея — каза Милена спокойно. — Имам спешна поръчка и трябва да приключа до вечерта.
Изражението на свекървата се промени за миг. Усмивката ѝ се вкамени, очите се присвиха.
— Как така няма да успееш? Та тя ще се развали! Станах в шест сутринта, специално ходих до пазара. А ти пак с тези сладки. Радослав Рилски се труди като вол, а ти само печеш и печеш. Не е ли време да си намериш истинска работа? Някой офис, както правят нормалните хора.
Милена стисна устни. Този разговор се повтаряше отново и отново. Домашните ѝ поръчки, които носеха повече пари от заплатата на съпруга ѝ в строителната фирма, упорито бяха наричани „глезотия“ и „несериозно занимание“.
— Това е моята работа — отвърна тя с усилие да запази тон. — С това изкарвам пари. От тези средства плащаме наема.
— Пари, казваш — махна с ръка Благовеста Старозагорска. — Някакви дребни суми. Ако беше на стабилна позиция, със заплата и отпуски, тогава бих те разбрала. А така — кой знае с какво си губиш времето.
Вътре в Милена нещо започна да кипи. Тя отвори уста да отговори, но в този момент от коридора се чуха стъпки. Радослав се беше прибрал.
— Мамо! — възкликна той радостно, влизайки. — Какво правиш тук толкова рано?
— Донесох ви рибка, сине — веднага се оживи свекървата, а лицето ѝ грейна от майчина нежност. — Съвсем прясна! Милена ще я сготви.
Радослав погледна към жена си — умореното ѝ лице, тавите със сладки, препълнената мивка. И кимна:
— Чудесно, мамо. Благодаря. Милена, ще я приготвиш, нали?
Толкова лесно. Без въпроси, без да се замисли. В Милена сякаш нещо се прекърши — не шумно, а тихо, като изтъняло въже, което се къса без предупреждение.
— Не — каза тя.
Настъпи мълчание. Свекървата и съпругът ѝ я гледаха така, сякаш бе проговорила на непознат език.
— Как така? — пръв се окопити Радослав.
— Съвсем буквално — Милена избърса ръцете си в престилката. — Имам работа. Поръчка за седем хиляди лева. Няма как да готвя риба и едновременно да довърша всичко навреме. Съжалявам.
Лицето на Благовеста Старозагорска се обля в червени петна.
— Ти как смееш така да говориш? Аз идвам с добро, от сърце, а ти… Неблагодарна! Радославе, чуваш ли как се държи с мен?
Радослав объркано местеше поглед между майка си и жена си.
— Милена, де, майка ми се е постарала…
— Постарала се? — в Милена се надигна вълна, трупана с години, потискана „заради семейството“, „заради мира“. — Тя се старае всяка седмица! Ту носи супа, която трябва веднага да се стопли. Ту питки, които задължително трябва да се изядат още днес. Ту пиле, което трябва незабавно да се опече, сякаш моето време, моите ангажименти и моята работа нямат никакво значение…
