— Време е да ти намерим нова риза. Калина Стоянова настоява гостите да спазват дрескод — светлозелено и кремаво. Костюмът ти е готов, остава ризата…
— …Ризата ще ми я подбере Лидия Самоковска — прекъсна я Максим Беров, без да вдига очи от телефона.
— Лидия? — Ирина Вълчева застина, стиснала чинията. — Това… твоя колежка ли е?
— Не — той най-сетне я погледна, а в погледа му проблесна раздразнение. — Лидия е моята бъдеща съпруга. След седмица подаваме документи.
— Какво… какво каза? — чинията се изплъзна и се разби с остър звън. — Това някаква шега ли е?
— Не се шегувам с хора на твоята възраст — отсече Максим и се изправи рязко, удряйки рамката на вратата с рамо. — Калина я познава. Работили са заедно по университетски проекти. Между другото, Лидия вече се изнася при годеника си, така че стаята ѝ се освобождава.
— Искаш да настаниш любовницата си в стаята на дъщеря ни?! — Ирина се вкопчи в ръба на масата.
— Не любовница, а жена! — той се завъртя рязко към нея. — Чуваш ли ме изобщо? Повтарям: развеждаме се. Лидия се мести тук. А ти… — погледът му я обходи от глава до пети, — можеш да останеш като домашна помощница, ако се държиш прилично.
Сърцето на Ирина се сви болезнено. Устните ѝ изтръпнаха, а пред очите ѝ се появиха тъмни петна.
— Макс… — опита се да пристъпи, но коленете ѝ омекнаха.
— Стига си играла театър! — изръмжа той и я опръска с остатъка от водата в чашата. — Ставай! Не ми съсипвай нервите преди срещата!
Но Ирина вече лежеше на пода, поемайки въздух на пресекулки.
— Имате късмет, че съседите са повикали линейка — каза лекарят, щраквайки химикалката, докато разглеждаше кардиограмата. — Кръвното е над двеста, състоянието е прединфарктно, и ще трябва веднага да уведомим най-близките ви роднини.
