Камелия Странджанска се хвърли напред, притискайки дъщеря си в прегръдка, а торбичката с баници остана забравена на пода.
— Детето ми, прости на една стара жена… — прошепна тя задавено. — Мислех, че правя добро… исках само…
Милена изтри сълзите си с ръкава, съвсем както когато беше малка, и въздъхна дълбоко:
— Понякога, мамо, е по-добре да мълчиш. Дори когато ти се иска да разкажеш. Дори когато гордостта те разпира отвътре. Защото има неща… неща, които трябва да си останат само между нас.
Камелия кимаше бавно, докато сълзите ѝ се стичаха по бузите.
— Ще оправя всичко! Ще кажа на всички, че съм се объркала, че няма никаква къща, нищо…
— Не, мамо — Милена леко поклати глава. — Вече няма смисъл. Това, което можем, е просто да го преживеем. Заедно.
Следващите седмици се превърнаха в истинско изпитание за цялото семейство. Всеки ден носеше нов удар, ново разочарование. Милена бързо усети промяната в поликлиниката, където работеше като медицинска сестра вече осем години. Колегите ѝ станаха хладни, дистанцирани, сякаш се страхуваха да не се „заразят“ от нея. Най-много я заболя от отношението на Евелина Ангелова, с която дълго време бяха рамо до рамо.
— Миленче — подхвана тя една обедна почивка, демонстративно бъркайки захарта в чашата си с инстантно кафе, — вярно ли е, че вече си собственик на хотел на морето? Племенницата ми се омъжва, та си викам — може някаква отстъпка?
— Какъв хотел, Евелина? Там има едно малко домче и шест ара земя… — започна Милена, но замлъкна, когато видя насмешливия поглед отсреща.
— Аха, ясно — проточи другата. — Няма нужда да обясняваш. Само че не е красиво да се правиш на бедна роднина, когато всъщност си затънала в пари.
В този момент на вратата се появи началничката на отделението:
— Милена Велизарова, заповядайте при мен.
В кабинета миришеше на кафе и дезинфектант. Цветелина Варненска, обикновено усмихната и дружелюбна, този път изглеждаше напрегната.
— Милена, положението е деликатно — каза тя, прехвърляйки документи. — Има подаден анонимен сигнал. Някой твърди, че ти… — тя се поколеба, — че вземаш пари от пациенти.
— Какво?! — на Милена ѝ прималя. — Но вие ме познавате! Никога не бих…
— Знам — въздъхна Цветелина. — Но предстои проверка, а тези слухове… Може би е по-добре временно да излезеш в неплатен отпуск, докато нещата се успокоят.
У дома също не беше по-леко. Зоя Овчар се беше затворила в себе си. Една вечер влетя в апартамента и трясна вратата така, че прозорците издрънчаха.
— Край! Повече няма да стъпя в това училище! — извика тя и захвърли раницата си.
— Какво е станало? — попита Милена, излизайки от кухнята.
— Магдалена Ковачева пусна моя стара снимка в интернет — с оная ми износена яке — и написа: „Ето така изглеждат децата на милионерите“. Всички се подиграват… — гласът на Зоя се пречупи. — А Симеон… онова момче… написа, че сега му станало ясно защо не съм искала да излизам с него — бил прекалено беден за мен.
Милена я притисна до себе си, усещайки как детето трепери.
— Ако искаш, ще те преместим в друго училище.
— И какво от това? — изсмя се горчиво Зоя. — Интернет е навсякъде.
Светослав Воин също се промени. Една сутрин отказа да тръгне на училище, оплаквайки се от болки в корема. Училищният психолог повика Милена и внимателно обясни:
— Децата могат да бъдат жестоки. Наричат го „богаташчето“, не го приемат в игрите. Вчера е раздал всичките си джобни пари, за да докаже, че е като всички останали.
Теодор Ковач издържа най-дълго. Но когато ръководството оряза премията му с мотива „в светлината на новите обстоятелства“, и той се пречупи. Вечерта, след като децата заспаха, седна срещу Милена:
— Кандидатствах в друга фирма. В района на Плевен.
— Но това са часове път всеки ден… — прошепна тя.
— Поне там никой не знае за къщата — усмихна се уморено той. — А и заплащането е по-добро.
През уикенда дойде Камелия. Беше отслабнала, изглеждаше прегърбена, а дори баниците ѝ нямаха предишния вкус.
— Милена, ами ако продадете тази къща? — каза тихо тя, гледайки как Светослав човърка без апетит в чинията си. — Виждам колко ви е тежко…
— Не къщата е проблемът, мамо — отвърна Милена. — А хората. Завистта им, злобата им. Десет години спестявахме за тази мечта. Защо да се отказваме?
— Всичко съсипах… — Камелия попи очите си с престилката.
— Може би не — Милена стисна ръката ѝ. — Поне вече знаем кои са истинските ни хора.
Същата вечер на вратата се позвъни. Отвън стоеше Радостина Рилска, съседката отгоре, с която досега само си разменяха поздрави.
— Извинявайте за късния час — каза тя. — Просто исках да ви кажа… и ние с мъжа ми десет години събирахме за нашето жилище. И също мълчахме, защото знаехме какво следва. Дръжте се. Това ще отмине.
Тя подаде пакет с домашни пелмени.
— Ако на децата им трябва помощ с уроците — бях учител и винаги съм насреща.
