Тайната обаче вече не беше тайна. Камелия Странджанска беше успяла да сподели новината с най-близката си приятелка. Оттам информацията „съвсем случайно“ стигна до още двама-трима от т.нар. проверени хора. И след това лавината тръгна неудържимо.
Първият телефонен разговор дойде рано сутринта. Валя Лъвова – съседката на Камелия и безспорният хроникьор на целия вход – се обади още преди осем, точно когато Милена връзваше обувките на Светослав, за да го изпрати на училище.
— Камелийке, злато мое! — гласът ѝ звучеше мазно и престорено мил. — Вярно ли е, че вашата Милена си е взела къщичка в Несебър? А пък все се оплакваше, че едва връзвате двата края…
Камелия стоеше пред котлона, с дървена лъжица в ръка, и нервно дърпаше края на престилката си.
— Валя, не мога да коментирам такива неща… — измънка тя.
— Айде, стига де! Четирийсет години се знаем. Нали знаеш — на никого дума няма да кажа! — в слушалката се чу дрънчене на лъжичка в чаша. — Просто ми е любопитно… откъде толкова пари? Да не би някакво наследство да е изскочило?
Още до обяд същия ден историята вече беше добила абсурдни размери. По версията на Златка Огнянова от петия етаж имотът бил поне триетажен, с басейн и директен излаз на плаж. Виолета Емилова от съседния вход пък уверяваше всички, че не ставало дума за обикновена къща, а за малък хотел с трийсет стаи.
Милена разбра, че нещо не е наред, когато отиде да вземе Светослав от училище. Майките пред входа я изгледаха странно и замлъкнаха в момента, в който тя се приближи. Една от тях — Мила Орлова, чийто син беше в един клас със Светослав, демонстративно се обърна на другата страна.
— Мамо, защо леля Мила не ти каза „здравей“? — прошепна Светослав, стискайки ръката ѝ.
Гърлото на Милена се сви болезнено. Само преди седмица с Мила бяха пили кафе и се оплакваха колко трудно се живее в Плевен, как всяка стотинка се брои и как непрекъснато трябва да се лишават от нещо.
У дома я очакваше обаждане от старата ѝ приятелка Росица Пиринки. Познаваха се още от ученическите години — заедно бяха минали през първи любови, разочарования, сватби и раздели. Този път обаче гласът на Росица беше студен и рязък:
— Значи, когато те поканих на рождения си ден в ресторант, нямаше три хиляди лева за подарък? А за къща на морето пари се намериха?
— Роси, моля те, изслушай ме…
— Не, ти ме изслушай! — в думите ѝ се усещаше дълбока обида. — Десет години приятелство, а не си намерила за нужно да ми кажеш? Мислех, че сме като сестри…
Линията прекъсна. В стаята остана само тягостното бучене на телефона и усещането, че нещо безвъзвратно се е счупило.
Вечерта се обади и сестра ѝ Иванка Живкова. Тя не си губеше времето с увъртания:
— Винаги си била любимката на татко! — изстреля тя вместо поздрав. — Той на теб ли остави пари, преди да си отиде? Затова ли живя толкова спокойно през всичките тези години? А на мен обясняваше, че всичко ще е по равно!
— Иванке, татко почина преди пет години и много добре знаеш, че никакви пари нямаше — отговори Милена изтощено. — С Теодор спестявахме десет години…
— Хайде бе! — изсумтя сестра ѝ. — Десет години спестявали! На заплата на инженер и… какво там беше? Не ми разказвай приказки!
Теодор се прибра от работа мрачен и напрегнат. Оказа се, че слуховете вече са стигнали и до офиса му.
— Нямаш си представа — каза той и се отпусна тежко на дивана. — Шефът ме вика и с усмивка ми казва: „Господин Ковач, вие се оказахте доста потаен човек. С такива активи, а все недоволен от заплатата…“
Милена му подаде чаша чай, без да каже дума. Ръцете ѝ трепереха.
— После подхвърли, че щом имам „допълнителни източници на доход“, може би е време да се помисли за намаляване на възнаграждението ми. За повишение — изобщо да не ставало дума.
Зоя Овчар се беше заключила в стаята си и отказваше да излезе. През вратата се чуваха хлипания и откъслечни реплики по телефона:
— Да, Зорке, вярно е… Не, не съм искала да заблуждавам никого… Какъв луксозен блог, моля ти се? Няма никакъв басейн!
Светослав беше необичайно тих. Не искаше нов телефон, както преди. Седеше в ъгъла с конструктора си и от време на време поглеждаше родителите си с предпазливи очи.
На следващия ден започна истинският кошмар. В общия чат с приятели и познати се появи снимка на семейството им, придружена от саркастичен текст: „Ето ги героите на нашето време! На думи — без пукната стотинка, а на практика — имения в Несебър. Интересно откъде са парите?“
Коментарите заваляха един след друг. Някой припомни как Милена отказала да участва в събирането на пари за подарък на учителката. Други отбелязаха, че Теодор винаги ходел с едно и също палто. Появиха се и „експерти“, които развиваха теории за незаконен бизнес и пране на пари.
Милена седеше в кухнята и механично бъркаше отдавна изстиналия чай, когато звънецът иззвъня. На прага стоеше Камелия Странджанска. В ръцете си държеше торбичка с домашни баници с зеле — любимите на Светослав.
— Момичето ми… — започна тя с треперещ глас. — Не исках… Аз просто…
— Просто не се сдържа — довърши Милена. — Просто ти се прииска да се похвалиш пред Валя. Просто…
Думите заседнаха. Сълзите, които беше удържала толкова дни, най-сетне се изляха. Камелия изпусна торбичката на пода и направи крачка напред, а тишината между тях натежа, подготвяйки неизбежния разговор, който тепърва предстоеше.
