— Тео, а ако все пак се осмелим? — Милена Велизарова бавно плъзгаше пръст по екрана на таблета, разглеждайки снимките на малка бяла къща. — Виж я само… толкова приветлива. И морето е на пет минути пеша.
Теодор Ковач вдигна очи от телефона, където за пореден път преглеждаше семейните сметки. Милена беше свита в старото кресло — онова, което някога купиха намалено и което вече беше преживяло твърде много вечери на умора и надежди. Под светлината на лампата той забеляза още една сребриста нишка в тъмната ѝ коса — безмълвно доказателство за годините напрежение и непрекъсната работа.
— Мили, говорили сме го неведнъж — каза той и уморено притисна слепоочията си. — Това е сериозен ангажимент. Петнайсет години ипотека…
— А ние спестяваме вече десет! — гласът ѝ прозвуча твърдо. — Десет години се местим от квартира на квартира, лишаваме се от всичко. Зоя скоро ще кандидатства във вуз, а ние още живеем по чужди жилища.
Светослав Воин, седемгодишният им син, вдигна глава от конструктора и ги погледна с любопитство:
— Мамо, ако отидем там, ще мога ли да плувам всеки ден?
— Време е за сън — опита се да прекъсне разговора Теодор. — Утре всички ставаме рано.
— Тате, моля ви, разкажете още за къщата! — Светослав събра ръце умолително. — Ще уча много добре, обещавам!
Милена срещна погледа на съпруга си. В това кратко мълчание се побраха годините им заедно — компромисите, пропуснатите шансове, страховете и мечтите.
— Двадесет и пет квадрата в Плевен или собствен дом край морето… — замислено каза Теодор. — Май си права. Може би наистина е време да рискуваме.
Зоя Овчар, петнайсетгодишната им дъщеря, излезе от стаята си със слушалки около врата:
— Само без онова „да помислим още“. Познавам ви — ще се бавите, докато някой друг купи къщата.
— От кога си станала толкова категорична? — усмихна се Теодор.
— Откакто реших, че искам поне веднъж да посрещна Нова година в наш дом — отвърна тя. — А и мога да помагам, като я даваме под наем през лятото. Не съм малка.
Милена огледа семейството си — Теодор, заровен в числа, Зоя с внезапно порасналата си сериозност и Светослав, който строеше нещо въображаемо. Десет години без постоянен адрес. Десет години всяка стотинка настрана.
— Тео — прошепна тя. — Помниш ли как се запознахме?
— На морето — усмихна се той. — В Несебър. Ти се разхождаше по крайбрежната алея.
— И ядях най-евтиния сладолед, защото за друг нямах пари — засмя се тя. — А ти ме почерпи с ягодов.
— Ех, романтика — въздъхна Зоя, но с усмивка.
— Искам и децата ни да имат това — продължи Милена. — Да ходят по алеята, не за две седмици, а цяло лято. Да имат свое място.
Теодор дълго гледа екрана на лаптопа, после каза бавно:
— Ако внесем минималната първоначална сума и даваме жилището под наем през сезона… ще е тясно.
— Но ще е наше — прошепна тя.
— А баба ще дойде ли? — обади се Светослав. — Обеща да ме научи да правя банички.
Милена и Теодор се спогледаха. Камелия Странджанска, майката на Милена, беше отделна тема.
— Само едно — намеси се Зоя. — Нека засега не казваме на никого. Докато не стане сигурно. Иначе…
— Иначе какво? — попита Светослав.
— Като пораснеш, ще разбереш — махна тя с ръка.
Теодор прибра телефона:
— Добре. Утре ще звънна за документите. Ще проверя условията и разходите.
— И ще купим къщата! — зарадва се Светослав.
— Може би — усмихна се баща му. — А сега — всички в леглата.
Онази нощ никой не заспа бързо. Светослав сънуваше пясъчни замъци, Зоя си представяше летни снимки по залез, Теодор смяташе варианти за допълнителна работа, а Милена гледаше тавана и мислеше как ще каже новината на майка си.
Камелия Странджанска беше от хората, които вярваха, че всяка радост трябва да се сподели със света. „Гордея се с вас“, обичаше да казва — и да добавя още няколко слушатели.
Сутринта Теодор наистина се обади на брокера. Седмица по-късно вече летяха към Несебър, а след месец подписваха договорите. Всичко се случваше бързо и някак нереално.
— Наистина, никой да не знае — повтаряше Милена. — Нито приятели, нито колеги.
— Истински конспиратори — смееше се Теодор, но се съгласяваше.
Искаха да разкажат по-късно — когато се стабилизират, когато са готови за чуждите коментари.
— Мамо, моля те, не казвай на никого, че купихме къща край морето — помоли Милена вечерта, когато най-сетне споделиха новината с бабата.
Но вече беше късно. Камелия Странджанска…
