Още същата вечер телефонът на Тихомир Лъвов изписука. Съобщението беше кратко, сухо, без нито една излишна дума, без емотикони, без обяснения.
„Утре в 18:00 ще дойда да взема част от вещите си. Бъди вкъщи.“
Той го прочете няколко пъти и усети как смисълът му го удря като студена вода. Това не беше опит за помирение. Не беше и колебание. Това беше решение. Ясмина Родопска не се връщаше. Тя просто довършваше раздялата. В гърдите му нещо се сви болезнено и се плъзна надолу, сякаш сърцето му пропадна в празно пространство.
На следващия ден той се хвърли в трескава активност. Чистеше, подреждаше, миеше, търкаше. Балконът се освободи от натрупаните с години ненужни вещи, подът заблестя, прахът изчезна от рафтовете. Беше нелепо — като да укрепваш къща, когато вече виждаш вълната, която ще я помете. Но ръцете му имаха нужда от движение, за да не полудее.
Точно в шест се чу звънецът. Тихомир отвори веднага. На прага стоеше Ясмина. Облечена в тъмно палто, с прибрана в стегнат кок коса, с празна количка-чанта в ръцете. Носеше със себе си мириса на студения ноемврийски въздух и аромат на парфюм, който той не беше усещал преди.
— Може ли? — попита тя, без да го погледне.
— Да… разбира се.
Тя мина покрай него и влезе направо в спалнята. Започна спокойно да отделя дрехите си — методично, без бързане. Той застана на вратата, неловко, без да знае къде да сложи ръцете си.
— Как си? — изтърси глупаво.
— Намесвам се в нов живот — отвърна кратко тя, без да се обръща. — Намерих работа. В офис, като секретарка. Заплатата не е голяма, но ми стига. Живея под наем при приятелка. Стая.
— Това… това е добре.
— Да. Напълно.
Той наблюдаваше как пръстите ѝ уверено изваждат от общия гардероб само нейните дрехи. Всеки жест беше като нож — ясен, точен, окончателен. Тя внимателно, но безмилостно го изрязваше от живота си.
— Ясмина… — гласът му потрепери. — Разбрах всичко. Наистина. Бях ужасен. Егоист, сляп… Не търся оправдания. Просто искам да знаеш, че съжалявам. Истински.
Тя спря. За миг застина, после бавно се обърна. В погледа ѝ нямаше гняв. Нямаше и омраза. Само дълбока умора.
— Знаеш ли какво осъзнах през тези дни, Тихомир? Че не искам да съм съпруга при такива условия. Да бъда вечната прислужница, която още и трябва да е благодарна, че има покрив. Аз искам равноправие. Истинско партньорство. Или нищо.
— Мога! — избухна той. — Ще бъда партньор. Уча се, променям се…
— Докажи го — прекъсна го тя спокойно. — Не с думи. С действия. Година. Две. Стани различен човек. А после… може би ще се срещнем отново като двама нови хора. А може и не.
Тя затвори чантата, избута я към коридора и после се върна в кухнята за чашите си. Тихомир тръгна след нея.
— Не знам как да живея без теб…
— Ще се научиш — отвърна тя безмилостно, докато подреждаше чашите в кутия. — Както се научих и аз.
Огледа кухнята, после го погледна право в очите.
— Помниш ли в коя поликлиника е здравната карта на майка ти? Къде са документите за апартамента? Кога се плаща таксата за основния ремонт?
Той замълча, панически ровейки из паметта си — без успех.
— Именно — усмихна се тъжно тя. — Аз ги знаех всички тези неща. Всичко. Тръгвам си, Тихомир. Не ми звъни. Не ми пиши. Ако искаш да докажеш, че си се променил — живей. Сам. Без мен.
Тя обу обувките си на вратата. После се обърна за последен път.
— И между другото — отпуши сифона на мивката. Месец вече се запушва. Обеща.
Вратата се затвори тихо. Тихомир остана в коридора — в подредения, излъскан апартамент, който беше почистил сам. Слушаше как шумът от колелцата на количката ѝ заглъхва в асансьора. Погледът му падна върху мивката. Върху запушения сифон, който така и не беше оправил.
Той остана сам. Лице в лице с резултатите от собствения си егоизъм. И в мъртвата тишина на ноемврийската вечер най-сетне осъзна, че „извинявай“ и обещанията не струват нищо. Че пътят назад е затрупан от отломките на собственото му високомерие. И че единственият шанс е не да говори, а да действа — дълго, трудно и без никаква сигурност, че някой ще го чака.
Тихомир отиде до мивката и взе вантуза. Дребно. Почти смешно. Нищожно. Но начало. Първото, макар и миниатюрно, доказателство пред самия себе си, че може да бъде повече от човек, който само изисква.
Край.
