— Да кажем, че съм безчувствен егоцентрик. Добре. Нека го приемем. Но какво точно очакваш от мен? Не мога просто да щракна с пръсти и да спра да работя. Сметките няма да се платят сами.
— Очаквам да започнеш да ме забелязваш — отсече Ясмина Родопска, без да снижава тон. — Да ме виждаш не като мебел, която стои удобно на мястото си, а като жив човек, който дели с теб този дом, дава ти времето си, енергията си и, извинявай за думата, собствения си живот. И второ — връщам се на работа.
Думите ѝ проехтяха като изстрел. Тихомир Лъвов премигна, сякаш не беше сигурен дали е чул правилно.
— Каква работа? Ти нали нямаш…
— Какво? Опит? Биография? — прекъсна го тя и довърши мисълта му вместо него. — Имам. Работех преди да се оженим. И ще си намеря отново. Не ме интересува каква — сервитьорка, куриер, всичко става. Имам нужда от собствени пари. Пари, които да харча, без да давам отчет. Пари, които да ми дават правото да стана и да си тръгна, ако отново стане непоносимо. Трябва ми защита. Въздушна възглавница… от теб, Тихомир.
Фразата го удари като електрически разряд. „Въздушна възглавница от теб.“ Той впери поглед в лицето ѝ — бледо, напрегнато, с ръце, стиснати до побеляване. И разбра, че това не е театър. Тя не импровизираше. Всичко беше обмислено. Трите дни при майка си не бяха минали в сълзи и самосъжаление, а в подреждане на изходен план.
— Значи… край? — гласът му пресекна. — Шест години брак и всичко отива по дяволите? Заради една кавга?
— Не е една кавга! — почти извика Ясмина, но веднага се овладя, забелязвайки любопитния поглед на сервитьорката към масата им. — Това е последната капка, Тихомир. Помниш ли миналата година, точно преди Нова година, как три дни ти плетох онзи пуловер? А ти го облече и каза: „Става, ама от магазина щях да си взема по-хубав.“ Помниш ли? Аз помня. Помня как през март, пред приятелите ни, се пошегува, че най-голямото ми постижение били безупречно изгладените ти ризи. Помня как през октомври, когато ти гореше под краката на работа, ме обвини, че „вися по дивана и гледам сериали“, при положение че току-що бях приключила с разчистването на балкона — онзи балкон, който ти обещаваше да оправиш цяло лято. Ти ме тровиш бавно, капка по капка, Тихомир. А после се чудиш защо станах кисела и студена. Може би защото от мен вече изгарят и последните остатъци от душа?
Той седеше приведен, с наведена глава, без да изрича и дума. Думите на жена му падаха върху него като тежки камъни и с всяка следваща му ставаше все по-трудно да си поеме въздух. Никога не беше осъзнавал, че изреченията му носят такава тежест. За него това бяха дреболии — начин да изпусне напрежението, да излее умората си. Сега обаче се виждаше като човек, който сам реже клона, на който седи, и после се ядосва, че дървото пука.
— Аз… не съм знаел — промълви той глухо. — Не съм си давал сметка, че помниш всичко това.
— Трябваше ли да ти го издълбая на челото? — в гласа ѝ се върна онази изтощена горчивина. — Ти си възрастен мъж. Длъжен беше да се досетиш.
— Да. Длъжен бях — съгласи се той изненадващо дори за себе си. Вдигна очи към нея и в погледа му имаше объркване, почти детско. — Записах се при психолог.
Ясмина повдигна вежда с явен скептицизъм.
— Поредното „ще се поправя“? За седмица? Докато се върна?
— Не. Вече бях на първа сесия. Вчера. — Той посегна към телефона, сякаш искаше да ѝ покаже касовата бележка, но тя се обърна настрани. — Беше… неприятно. Засрамено. Питаше ме разни неща, а аз седях и осъзнавах, че се държа като пълен егоист. Че те използвам, Ясмина. Като обслужващ персонал. И това е истината.
Признанието беше толкова директно и неочаквано, че за миг тя остана безмълвна. Очакваше оправдания, ответни обвинения, може би опити за натиск. Но не и това.
— И какво смяташ да правиш с тази истина? — попита тя предпазливо, все още без да му вярва напълно.
— Не знам — отвърна Тихомир честно. — Казаха ми, че първата стъпка е да я призная. Да я приема. А после… после да се уча как се живее в партньорство. Не като началник и подчинен. Не те моля да се върнеш веднага. Моля те само да ми дадеш време и шанс да започна да бъда различен човек, като оставя бъдещето отворено за следващия разговор.
