Тя ясно осъзнаваше истината – решението вече беше взето. И то не беше в нейна полза. Антон бе застанал на страната на майка си и сега се опитваше единствено да накара Ванеса да се примири с този факт.
— Не — каза тя тихо, без да повишава тон. — Аз няма да се местя. Но ти можеш. Ако това искаш.
По лицето му пробяга гримаса, в която се смесиха обида и гняв.
— Значи ме поставяш пред ултиматум?
— Не, Антоне — поклати глава тя. — Ти сам се изправи пред избор в момента, в който ѝ обеща нещо, без дори да говориш с мен. Аз просто назовавам последиците.
Той отвори уста, сякаш щеше да възрази, но се отказа. Обърна се рязко и излезе. Вратата се затвори и апартаментът потъна в тежка, задушаваща тишина.
Изминаха още три дни.
Ванеса живееше в това мълчание, сякаш в гъста мъгла. Ставаше сутрин, ходеше на работа, приготвяше вечеря, гледаше сериали, без да ги следи истински. Антон спеше у дома, но почти не разговаряше с нея. Вечерите прекарваше с телефон в ръка, пишеше си с майка си, а понякога излизаше при нея за по няколко часа.
Ванеса не го спираше. Не го разпитваше. Само чакаше.
В събота сутринта той най-сетне проговори:
— Ще се преместя при майка ми. За известно време. Трябва ни пауза.
Тя кимна спокойно.
— Добре.
— Довечера ще си взема нещата.
— Добре.
Антон беше подготвен за сълзи, сцени, молби. Вместо това получи само кратко кимване. И именно това го разтревожи повече от всяка истерия.
Вечерта наистина събра багажа си. Ванеса седеше в кухнята с чаша чай и дори не излезе да го изпрати. Когато той, натоварен с чантите, спря на прага, тя вдигна поглед.
— Антоне — каза тихо. — Когато осъзнаеш, че майка ти те контролира, може вече да е късно. Тя няма да те пусне, докато ти сам не започнеш да ѝ казваш „не“. Помисли върху това.
Той не отговори. Просто излезе и затвори вратата след себе си.
Първата седмица беше най-тежка за Ванеса. Нощем се събуждаше и протягаше ръка към студеното, празно място до себе си. Готвеше вечеря за един, но по навик вадеше два чинии. Въпреки това не му звънеше. Не му пишеше. Не го молеше да се върне.
Продължи напред. Работеше, излизаше с приятелки, записа се на йога. Даде му време сам да разбере какво е загубил.
Антон също започна да осъзнава, макар и бавно. В началото се чувстваше като герой – синът, който е спасил майка си от самотата. Жанета Велизарова го посрещна със сълзи от радост, готвеше любимите му ястия, прегръщаше го с благодарност. Разказваше му колко ѝ е било трудно сама и колко щастлива е, че синът ѝ най-сетне се е върнал при нея.
Но това чувство не продължи дълго.
Скоро Жанета започна да се държи така, сякаш Антон отново беше петнайсетгодишно момче. Разпитваше го къде отива, кога ще се прибере и с кого ще бъде. Обиждаше се, ако закъснееше. Приготвяше закуска и настояваше да я изяде пред нея. Переше дрехите му и без да пита пренареждаше гардероба. Влизаше в стаята му без да почука.
Когато Антон внимателно намекна, че има нужда от лично пространство, майка му избухна в сълзи. Обвини го в неблагодарност и му напомни как е посветила целия си живот на него.
Той започна да звъни на Ванеса. Първите пъти тя отговаряше кратко и хладно. После престана да вдига. Антон ѝ пишеше съобщения. Тя ги четеше, но не отвръщаше.
Един ден той дойде до апартамента им. Натисна звънеца. Ванеса отвори. Беше с домашни дрехи, с прибрана коса и без грим. Но изглеждаше спокойна. Дори… щастлива.
— Здрасти — промълви той несигурно.
— Здрасти.
— Мога ли да вляза?
Тя се поколеба за миг, после кимна и се отмести.
Антон влезе в хола и се огледа. Всичко беше подредено и уютно. Усещаше се аромат на прясно кафе. На масичката лежеше отворена книга.
— Как си? — попита той.
— Добре — отвърна Ванеса и седна в креслото, без да го покани да седне.
