Жанета Велизарова нямаше намерение просто да споделя покрив. В представите ѝ тя щеше да определя кога се готви, какво се гледа по телевизията, в колко часа всички трябва да са в леглата си. Искаше да си върне сина — отново да бъде покорното момче, което слуша без възражения, а съпругата му… досаден фактор, с който временно се примиряваш.
— Жанета Велизарова — проговори Ванеса Яворова спокойно, дори прекалено спокойно, — предложението ви е щедро. Но ние оставаме тук.
В стаята се спусна плътна тишина. Антон Лъвов се вкамени, взрян в жена си с неподправено удивление. Свекървата бавно остави чашата си на масата, а усмивката ѝ се стопи, сякаш бе евтина боя под дъжда.
— Какво означава това? — гласът ѝ стана режещ. — Предлагам ви просторен апартамент в центъра, а вие отказвате?
— Точно така — отвърна Ванеса. — Отказваме.
— Антоне! — Жанета рязко се обърна към сина си, напълно игнорирайки снаха си. — Чуваш ли какво говори? Ти мъжът в това семейство ли си, или не?
Антон отвори уста, но Ванеса го изпревари.
— Антон е мой съпруг. Решенията ги взимаме заедно. Това решение вече е взето. Благодарим, но не.
Жанета скочи от дивана. Лицето ѝ се изкриви от обида и гняв.
— Добре тогава — прошипя тя. — Да бъде така. И не разчитайте повече на никаква финансова помощ. Мислех, че сме семейство, а се оказва, че сте ми чужди хора.
Грабна чантата си и тръгна към вратата. Антон се втурна след нея, говорейки объркано, че ще обсъдят всичко, че няма нужда от скандали, че могат да помислят още. Но входната врата вече се затръшна зад гърба ѝ.
— Осъзнаваш ли какво направи? — Антон се обърна към Ванеса. В гласа му се смесваха упрек и несигурност. — Тя искаше да помогне! А ти я нарани!
— Помощ ли? — Ванеса уморено прокара пръсти по слепоочията си. — Антоне, тя искаше да ни управлява. Наистина ли не го виждаш?
— Тя ми е майка! Сама е! Трудно ѝ е!
— Тя е на петдесет и осем. Здрава е, работи, има приятелки. Не ѝ е трудно. Просто не може да приеме, че вече няма власт над теб.
Антон не отговори. Мълчаливо се оттегли в спалнята и затвори вратата по-силно, отколкото беше необходимо.
През следващите дни въздухът в малкия им апартамент се опъна като струна пред скъсване. Антон говореше кратко, все беше залепен за телефона, непрекъснато общуваше с майка си и вечерите често прекарваше при нея. Жанета, като опитен тактик, не се обаждаше на Ванеса. Тя звънеше на сина си — оплакваше се, плачеше, повтаряше колко я боли, че снаха ѝ не цени „майчината грижа“.
Една вечер Антон се прибра и направо влезе в кухнята, където Ванеса готвеше. Застана на прага — по стойката му личеше, че е взел решение.
— Ще се местим — каза той. — Вече обещах на майка ми. Наистина ѝ е тежко сама. Нека не правим драма. Ще поживеем там година-две, ще спестим пари и после ще се отделим.
Ванеса изключи котлона и се обърна към него.
— Година-две? — повтори бавно. — Антоне, ако отидем там, никога няма да си тръгнем. Майка ти няма да ни пусне. А мен постепенно ще ме изтласка, докато накрая сама не си тръгна.
— Преувеличаваш!
— Не. Знам много добре за какво говоря. Помниш ли, когато още излизахме? Колко пъти „случайно“ се появяваше, когато бях у вас? Колко пъти „забравяше“ да ме покани на семейни празници? Тя никога не ме прие. И няма да го направи.
— Но тя ми е майка — гласът му потрепери. — Не мога да я оставя.
— Не те моля да я изоставиш. Моля те да не изоставяш нас. Нашето семейство. Нашия дом.
— Ванеса, моля те — пристъпи по-близо. — Нека опитаме. Заради мен.
Тя го погледна право в очите. И в този поглед разбра, че той вече е направил своя избор, макар все още да не го изричаше на глас.
