Когато Стефан Лазаров си тръгна, Венета Вълкова внимателно прегърна снаха си и я задържа за миг.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — прошепна тя.
— Какво? — попита Мила, без да вдига поглед.
— Понякога най-силният жест на обич е да имаш смелостта да кажеш „не“ на хора, които цял живот са свикнали да чуват само „да“.
Същата вечер тримата — Мила Костова, Радослав Калинов и Венета Вълкова — останаха дълго в кухнята. Чаят изстиваше в чашите, разговорите се нижеха бавно, а между думите им за първи път от много време се прокрадваше усещане за спокойствие. Говореха за бъдещето, за дребни, но истински планове. Мила осъзна, че отдавна не се е чувствала толкова сигурна, сякаш някой най-сетне е застанал до нея, без условия.
Само седмица по-късно обаче се случи нещо неочаквано. Телефонът звънна и на дисплея се появи име, което не беше виждала от години — Любка Яворова.
— Миленце, — гласът на леля ѝ звучеше напрегнато, но топло, — научих какво става. Ще ми позволиш ли да дойда при теб?
Образът, който Мила си беше изграждала по семейните приказки, се разпадна още щом отвори вратата. Вместо „студената, алчна стара мома“ срещу нея стоеше стилна жена с мек поглед и спокойна усмивка.
— Истината е, — започна Любка, след като се настаниха в кухнята с по чаша чай, — че чаках десет години някой в нашия род да отвори очи.
— Как така? — учуди се Мила.
— Съвсем буквално. И аз минах по този път. Бях обичаната сестра, която „е длъжна да помага“. Дадох всичките си спестявания за първия бизнес на Благой Данаилов.
— Магазинът за техника? — сети се Мила.
— Същият, — кимна тя с тъжна усмивка. — А когато отказах да дам още пари, се превърнах във враг. Нарекоха ме безсърдечна, стисната, предателка на семейството… Звучи ли ти познато?
Мила само кимна. През последния месец беше чула тези думи повече пъти, отколкото през целия си живот.
— И какво направихте? — попита тя след кратка пауза.
— Заминах. В друг град. Започнах от нулата. Най-ироничното е, че пет години по-късно отворих малка сладкарница. Без „гениални схеми“ и без чужди пари. Просто правех това, което умея.
— А сега?
— Сега имам мрежа от кафенета в три града, — каза Любка и извади визитка от чантата си. — И точно в момента ми трябва управител за нов обект. Някой, който знае как се броят парите и не се страхува да казва „не“.
Мила я погледна с изненада.
— Предлагате ми работа?
— Не — поправи я леля ѝ и сложи ръка върху нейната. — Предлагам ти възможност. Да започнеш начисто. Без чувство за вина и без манипулации. Помисли си.
Вечерта, когато Радослав се прибра, двамата дълго обсъждаха думите на Любка Яворова.
— Да се преместим в друг град… — каза замислено той. — Това е голяма крачка.
— Но и шанс да се отдалечим от… всичко това, — отвърна Мила и неволно погали леко заобления си корем.
— А моята работа? Майка ми?
— Имам познат в болницата там, — обади се Венета Вълкова, която тъкмо беше дошла да ги види. — Търсят добър хирург. А аз… аз съм пенсионерка. Ако се роди внучето ми, мога и да се преместя.
— Значи така ли? — прозвуча възмутен глас от вратата. — Решили сте всички заедно да избягате?
Мила подскочи. Не беше чула как Стефан Лазаров е влязъл — явно вратата е останала отворена.
— Не бягаме — каза спокойно Венета. — Опитваме се да започнем нормален живот. Без постоянни дългове и натиск.
— Какви манипулации? — възрази той. — Аз просто мисля за сина си! А вие настройвате дъщеря ми срещу мен!
— Тате, — Мила усети как Радослав стисна ръката ѝ, — а някога някой мислил ли е за мен? Когато кандидатствах в университета, парите отидоха за първия бизнес на Благой. Когато се оженихме, продаде бижутата на баба, които бяха за мен, за да „помогнеш на брат ми да стъпи на краката си“. Дори на сватбата ни всички говореха само за поредния му проект!
— Но ти си момиче! — започна отново той. — На теб не ти трябва…
— Какво не ми трябва? — прекъсна го тя. — Образование? Спокоен живот? Собствено семейство? Или това дете не ми трябва, защото ще пречи да финансирам поредната авантюра на Благой?
В кухнята се спусна тежко мълчание. Чуваше се единствено тиктакането на стария часовник на стената — последният запазен спомен от разпродаденото наследство.
— Аз… не съм се замислял, — прошепна Стефан и се отпусна на стола. — Все Благой, все Благой… А ти наистина порасна. И ще имаш дете.
— Да, тате. И искам то да расте в семейство, което не го възприема като банкомат.
— Знаеш ли кое е най-страшното? — каза той, вперил поглед в ръцете си. — Наистина вярвах, че постъпвам правилно. Все си мислех, че още малко остава и Благой най-сетне ще успее, а после… после всички ние…
