— Мила, къде са парите от картата? — гласът на Радослав Калинов се чу откъм стаята, привидно спокоен, почти безразличен. — Нали знаеш, че ги отделям за колата.
Мила Костова застина пред котлона, докато разбъркваше вечерята. Ето го моментът. Точно от него се страхуваше през целия ден.
— Благой ги взе — отвърна тя тихо. — Имал проблеми с доставчици, нещо се е объркало…
— Пак ли?! — Радослав се появи на прага на кухнята. — Твоят брат отново е посегнал на нашите пари?
— Обеща да ги върне — заоправда се тя, като нервно въртеше лъжицата в тенджерата. — Положението му наистина е тежко. Татко каза…
— Какво общо има баща ти? — Радослав се отпусна уморено на стола. — Всеки път едно и също слушам. „На Благой му трябват повече“, „Благой е в криза“, „Ето сега ще му потръгне“…
Сосът на котлона започна да загаря, но Мила дори не го забеляза. В ума ѝ се въртяха оправданията, които беше подготвяла цял ден.
— Този път е различно — започна тя заучено. — Един партньор го е подвел, трябва спешно да затвори договор…
— Колко? — прекъсна я Радослав.
— Какво?
— Колко пари е взел този път?
Мила сведе поглед.
— Триста и петдесет хиляди лева.
В кухнята се настани плътна, тежка тишина, прорязвана само от съскането на загорялото ядене. Радослав бавно се изправи, стигна до котлона и изключи котлона.
— Това бяха парите за първоначалната вноска за колата — каза той равномерно. — Пари, които събирахме половин година. Пари, които аз изкарвах с извънреден труд.
— Радославе, аз…
— Не, моля те — спря я с вдигната ръка. — Хайде да сметнем. За последните две години брат ти взе от нас: един милион за магазин — затвори след три месеца. Шестстотин хиляди за някакъв онлайн проект — парите изчезнаха. А сега и това. И всеки път ми повтаряш едно и също: „Последно е“, „Ще върне всичко“…
Телефонът иззвъня и прекъсна думите му. На дисплея светеше „Татко“.
— Недей да вдигаш — каза Радослав тихо.
Но Мила вече беше сложила апарата до ухото си.
— Да, татко?
— Дъще — гласът на Стефан Лазаров беше мек и мазен, — има още нещо… Ако може да помогнете на Благой с още малко. Съвсем дребна сума, за реклама. Нали вече си има бизнес, не може да спира по средата…
Мила забеляза как кокалчетата на ръката на съпруга ѝ, впита в облегалката на стола, побеляха.
— Татко, не мога да говоря сега — промълви тя и затвори.
— Знаеш ли какво? — Радослав взе якето си. — Ще спя при майка ми. Трябва да помисля.
— За какво? — попита Мила уплашено.
— Дали искам цял живот да бъда банкомат за твоя брат.
Вратата се затвори тихо, без обичайното тряскане. Тази тишина я изплаши повече от всичко.
Мила се отпусна на стола и се загледа в изстиващата вечеря. През последните години животът им се въртеше около Благой и неговите „блестящи идеи“. Всеки път тя вярваше, че този път ще успее. Всеки път баща ѝ я убеждаваше, че семейството трябва да помага и да проявява разбиране.
Телефонът отново звънна. Този път беше Венета Вълкова — свекървата.
— Да, Венета Вълкова — гласът на Мила трепереше, докато се опитваше да не се разплаче.
— Радослав е при мен — каза свекървата с необичайно мек тон. — Мила, трябва да поговорим. Ела.
— Сега ли?
— Да, скъпа. Веднага.
По пътя с маршрутното такси Мила мислеше как да обясни ситуацията. Венета Вълкова, бивш главен счетоводител на голямо предприятие, винаги беше безкомпромисна към финансите. „Семейният бюджет е основата на брака“, повтаряше често.
Свекървата я посрещна на прага на малкия си двустаен апартамент в стара панелка. В кухнята чайникът вече вреше, а на масата имаше купичка с любимите бисквити на Мила.
— Радослав е в стаята си — кимна Венета Вълкова към някогашната детска. — Опитва се да се успокои. А ние двете ще си поговорим.
Мила седна и машинално обгърна чашата с чай с две ръце.
— Колко? — попита свекървата директно.
— Какво колко?
— Колко общо дължи брат ти на вашето семейство?
Мила започна да брои наум:
— Един милион за магазина… шестстотин за онлайн бизнеса… сега триста и петдесет…
— И още двеста, които му дадохте за сватбата — допълни Венета Вълкова. — Значи над два милиона за две години. Пропускам ли нещо?
— Откъде знаете…?
— Радослав ми разказва всичко — каза спокойно свекървата, като доля чай. — И най-страшното не са самите пари. А това, че позволяваш на баща си и брат си да те използват.
— Но те са ми семейство! — възрази Мила по навик, без да довърши мисълта си, докато усещаше, че разговорът тепърва ще стане още по-тежък и по-решаващ за бъдещето ѝ.
