Живка Радославова пое дълбоко въздух и загледа ръцете си, отпуснати върху коленете.
— През последните дни много размишлявах — започна бавно. — Магдалена говори с мен, после и други хора… и накрая стигнах до едно неприятно осъзнаване — не бях права.
Диана и Антон се спогледаха мълчаливо. Подобни думи никой от тях не очакваше да чуе.
— Истината е, че ме беше страх — продължи тя, без да вдига очи. — Страх ме беше, че ще загубя сина си. Ти си ми всичко, Антоне. Целият ми живот е минал в грижи за теб… А когато ти, Диана, се появи, в мен се надигна паника. Реших, че ще престана да имам значение.
— Мамо, никога не си била и няма да бъдеш изместена — каза Антон тихо, почти умоляващо.
— Сега го разбирам. Но тогава… тогава ми се струваше, че си тръгваш от мен. И аз започнах да се боря. По най-грешния начин — добави тя и криво се усмихна. — Глупаво, нали?
Настъпи кратка пауза.
— Имам една приятелка — Алекса Родопска. И нейният син се ожени. Тя все повтаряше да не се меся в живота ви, да оставя младите да дишат. Аз не я слушах. Мислех я за безразлична майка. А се оказа мъдра. Снахата ѝ я уважава, внуците я обожават… а аз останах сама със собствената си жлъч.
Погледът ѝ се спря върху Диана.
— Прости ми. Държах се ужасно с теб. Наричах те „това“, унижавах те, наранявах те нарочно. Срам ме е. Истински.
Диана замълча. След три години напрежение и обиди подобна промяна звучеше почти нереално.
— Аз… разбирам какво сте чувствали — каза тя предпазливо. — Може би и аз бих се страхувала на ваше място.
— Не ме оправдавай — прекъсна я Живка Радославова. — Вината си е моя. И искам прошка. От двама ви. И ако ми дадете шанс — ще се опитам да бъда различна.
— Разбира се, мамо — Антон стана и я прегърна. — Ние сме семейство.
Тя се разплака и се притисна към него.
— Толкова се боях, че ще те загубя…
— Никой никого не е губил — Диана също се изправи и несигурно положи ръка върху рамото на свекърва си. — Просто ни трябваше време, за да намерим баланс.
Живка Радославова я погледна през сълзи.
— Добро момиче си, Диана. Радвам се, че синът ми има такава съпруга. Наистина се радвам.
Трите фигури останаха дълго в хола — с чай в ръце и тих разговор. За пръв път от години без упреци и стари обвинения.
— За почивката ви — поде след малко Живка Радославова. — Заминавайте спокойно. Имате нужда. Аз ще наглеждам апартамента, ще полея цветята, ако трябва.
— Благодарим ти, мамо — усмихна се Антон.
— И още нещо — тя извади плик от чантата си. — Това е за вас. За пътуването.
— Не е нужно… — започна Антон, но тя вдигна длан.
— Нужно е. Приемете го като извинение. И като сватбен подарък. Макар и закъснял.
В плика имаше петдесет хиляди лева.
— Живка Радославова, това е прекалено — възрази Диана.
— Не. Вие ми върнахте толкова за първоначалната вноска. Искам да започнем начисто. Без дългове помежду ни — нито парични, нито душевни.
След като тя си тръгна, Диана и Антон дълго останаха прегърнати на дивана.
— Не мога да повярвам, че това наистина се случи — прошепна Диана.
— И аз. Но се радвам. Искрено.
— Мислиш ли, че ще успее да се промени?
— Не знам. Но ще опита. А ние трябва да ѝ дадем шанс.
Диана кимна.
— Може би, когато се върнем, да я поканим за уикенда.
Антон я погледна изненадано.
— Сериозно ли?
— Да. Тя се старае. А и е твоя майка. Част от нашето семейство.
Той я целуна.
— Благодаря ти. За търпението. И за това, че никога не ме постави пред избор.
— Не бих могла. Това би било жестоко. Исках само уважение.
— И го получи.
— Не. Получихме го — поправи го тя. — Заедно.
Три дни по-късно заминаха за Турция. На летището Живка Радославова ги изпрати с домашни сладки и, смутена, но искрена, прегърна Диана за довиждане.
— Почивайте си добре, деца. И се пазете един друг.
В самолета Диана гледаше как земята остава далеч под тях и си мислеше, че понякога именно кризите превръщат хората в истинско семейство. И че уважението не може да бъде изисквано — то се печели. И от двете страни.
