Милена явно не беше разбрала нищо. Тя просто излезе от хола и се запъти към кухнята, решена лично да открие Огнян Орлов.
– Ау! – възкликна Антон Асенов и разтърка удареното си коляно.
– Дръж се възпитано. Без тънки намеци! – сряза го Десислава Радославова.
– Какви намеци? Аз за кухнята говорех… там е пълно с опасни неща. Ножове, например. Ти се връщаш, а Огнян го няма. Просто допуснах…
– Че съм го заклала от ревност? – подсмихна се тя кисело.
– Точно това!
– Слушай… наистина ли е задължително да оставаме още тук?
– Как така? Омръзна ли ти вече? – изненада се Антон.
– Омръзна ми. Цялата вечер е едно голямо разочарование.
– Ще изглежда странно, ако си тръгнем.
– И какво от това?
– Хайде поне след полунощ.
– Нали знаеш приказката: както посрещнеш Нова година, такава ще ти е и цялата година!
– Знам я. И никога не се е сбъдвала.
В този момент се върна Милена. Изглеждаше замислена и леко притеснена.
– Огнян го заболя главата. Изведнъж. Каза, че ще полегне за половин час.
– Ох… – Десислава хвърли бърз поглед към Антон. – В такъв случай може би е по-добре да си вървим. Няма да пречим на Огнян Орлов да си почине.
Милена сви рамене, после добави с неуверена усмивка:
– Ако не познавах Антон от най-добрата му страна, вече щях да си въобразявам какви ли не глупости…
Десислава погледна първо Антон, после Милена. Погледите им се срещнаха и за миг въздухът натежа, но Десислава не отмести очи.
– Антон е наистина страхотен. Така че, ако имаш съмнения – напразно са.
– Ако имах съмнения, щях ли да празнувам Нова година с него? – отвърна рязко Десислава. – Извинявай, но все пак ще си тръгнем.
– Е, как така… нали се бяхме разбрали да посрещнем празника заедно… – промълви объркано Милена.
– Нищо фатално. Понякога нещата просто се объркват. Твоят съпруг работи много, нека си почине спокойно. Хайде, Антоне!
Навън Десислава рязко откопча огърлицата си, закопчалката изщрака, а бижуто полетя право в снега. Антон поклати глава, наведе се и я вдигна.
– Ти добре ли си? Полудя ли? Пари се хвърлят така? Ако не искаш да я носиш – заложи я, но да я захвърляш е безумие!
И тогава Десислава се разплака. Гласът ѝ трепереше, думите се давеха в хлипанията:
– А какво очакваше от мен? Аз съм глупава! Заради мен всичко се провали! Нова година е съсипана – и нашата, и на Милена! Всичко е по моя вина. Защо изобщо дойдохме? И ти… хайде, върви!
– Ще си развалиш грима, ако продължаваш така – опита се да я разсее Антон. – Ела. Ще те измъкна от това настроение.
Той пъхна огърлицата в джоба си, решен да ѝ я върне, когато се успокои. Хвана я под ръка и двамата тръгнаха по улицата. Снегът се сипеше тихо, някак утешително. Антон неволно мислеше за Огнян Орлов… слаб. Да, не беше честно да води Десислава там, но че Огнян ще се държи толкова жалко – това Антон изобщо не беше очаквал.
– Той ще ни уволни – въздъхна Десислава, бършейки сълзите си. – Нали?
– И да го направи – майната му. Ето, пристигнахме.
Тя примигна, за да прогони последните сълзи, и видя, че стоят пред входа на малък грузински ресторант.
– Ти сериозно ли? Нова година е! Няма шанс да има места!
– Напротив. Имаме резервация.
– Как така?! – ококори се тя.
– Ей така. Предвидих, че вечерта може да тръгне в тази посока. Не очаквах само да стане толкова бързо. Е, какво ще кажеш? Да посрещнем Новата година както трябва?
– Антоне… Милена е права. Ти си страхотен. Малко странен, но истински добър човек.
– Ех, сега пък ме засрами… Влизай! Ще се стоплим с грузинско оливие и хубаво червено вино.
– Чакай, има ли такова нещо като грузинско оливие? – засмя се вече разведрената Десислава, прекрачвайки прага на уютния ресторант.
