– Чуй, трябва веднага да махна колието. Моля те, помогни ми да го разкопчая. Спешно е.
– Не, недей да сваляш нищо!
– Но тя носи абсолютно същото!
– Е, и? Още по-добре!
– Не, това няма да завърши добре… нищо от това няма да свърши добре… – гласът на Десислава увисна и загуби сила.
Антон бързо я освободи от якето, помогна ѝ да събуе обувките и я поведе към хола. Там масата вече беше подредена – чинии, салати, напитки, всичко изглеждаше като за празник.
Почти веднага се появи Милена Емилова, носейки голямо плато с филийки, покрити с хайвер.
– Шампанското е в хладилника. Нали ще го отворим по-близо до полунощ? Или някой няма търпение? О… – възкликна тя изведнъж и спря погледа си върху шията на Десислава.
– Да… – смутено отвърна Десислава. – И аз го забелязах.
– Това аз го подарих на Деси. Какви съвпадения само! – намеси се Антон.
– Така ли? – прозвуча гласът на Огнян Орлов, който влезе с няколко бутилки в ръце.
Тонът му беше уж небрежен, но в него се прокрадваше фина ирония.
– Да не би да сте го купували заедно? – попита Милена и се приближи, за да огледа бижуто по-внимателно.
Нямаше съмнение – двете колиета бяха напълно идентични.
– Заедно – уверено изрече Антон.
– В Прага? Не знаех, че и ти си бил там… – каза Милена замислено.
Антон погледна изненадано към Огнян. Той веднага му направи заплашителна физиономия.
– Шегувам се! – побърза да се поправи Антон. – Не сме ги купували заедно. По различно време. Но да, в Прага… естествено, че в Прага.
– Е, добре тогава… – Милена махна с ръка. – Да сядаме ли на масата, или първо да ти покажа апартамента, Десислава?
– Аз ще я разведа! – възкликна ентусиазирано Огнян и хвана Десислава за ръката. – Заповядайте, ще ви покажа… кухнята!
Милена повдигна рамене, остави платото и огледа още веднъж масата.
– Как мислиш, всичко ли ни е достатъчно?
– Повече от перфектно е, Миле!
– Това наистина ли е твоята приятелка?
– Жената, която ухажвам – уточни Антон. – Все още обмисля нещата…
– Каква глупачка! Ти си страхотен и ужасно забавен. Ако не бях омъжена… – Милена му намигна.
Двамата се разсмяха.
В кухнята Огнян изсипваше недоволството си тихо, но с напрежение, което почти режеше въздуха:
– Вие напълно сте се побъркали. Това не се прави. Трябва да си тръгнеш. Разбираш ли? Да си тръгнеш! Това е безумие! Излагате всички!
– Ти ме гониш? – онемя Десислава. – Не разбирам защо трепериш толкова. Лъгал си ме, че не обичаш жена си, нали? Лъгал си ме?
– Не съм те лъгал! – каза Огнян, но думите му прозвучаха фалшиво.
– Тогава защо си толкова уплашен? – отврати я гледката му в този момент.
Чувството беше внезапно, силно и неприятно. И за части от секундата напълно заличи онова, което тя наричаше любов към него.
– Можем да се издадем! – изрече той отчаяно.
– И какво от това?
– Не може така! Не съм готов! Ще говоря с нея, когато аз реша. Когато му дойде времето!
– Ти вече се издаваш напълно – въздъхна Десислава. – Хайде да се върнем при тях. Обещавам ти, че ще се държа така, че никога да не се усъмни. Каква чудесна кухня!
Последните думи тя произнесе нарочно високо и с престорен възторг. Огнян се стресна и направи опит да я прегърне, но тя ловко се измъкна и тръгна към хола. Минавайки покрай Милена, ѝ се усмихна.
Десислава се настани до Антон на дивана и нарочно се притисна към него. Той веднага влезе в ролята си и я обгърна през раменете.
– Милена, да помогна ли с нещо? – попита Десислава.
– Не, не… всичко е готово. Само… къде се изгуби Огнян?
– Да, наистина, къде се бави Огнян? – включи се Антон. – Да не ни подготвя някакъв ориенталски експрес?
Десислава разбра намека и го фрасна силно по коляното. Милена сякаш нищо не забеляза и продължи да подрежда, докато напрежението във въздуха ставаше все по-осезаемо.
