– Скъпа, нали разбираш положението… – изрече с искрена тъга Огнян Орлов. – Нова година съм длъжен да посрещна у дома.
– При съпругата си… – гласът на Десислава Радославова едва се задържа. – Разбирам. Как да не разбирам.
– Нужно е просто малко търпение. Скоро ще подредя всичко. Това няма да е завинаги.
– Нищо не е вечно… – тихо отвърна тя.
Десислава го целуна по устните и се върна към задълженията си. Лошият ѝ късмет беше, че се беше влюбила в женен шеф. А Нова година щеше да посрещне при родителите си. Поне щеше да облече празничния подарък от Огнян, за да има нещо негово до себе си в тази вълшебна нощ. Той ѝ беше подарил фино златно колие с гранати. Наближаваше годината на огнената конница и всички бяха обсебени от червените нюанси.
Ето я реалността – Нова година с мама и татко. На двадесет и пет. Баща ѝ не подозираше за връзката ѝ с женения началник, но майка ѝ знаеше всичко. Въздъхваше, понякога повишаваше тон. Осъждаше. Повтаряше, че подобна история не води до нищо добро.
– Как можеш да говориш така? – възмущаваше се Десислава. – Ти самата си минала по този път!
Всички знаеха, че когато Благовеста Старозагорска се запознала с Тодор Радославов, той вече бил обвързан. Бракът му не вървял, в крайна сметка напуснал съпругата си, заживял с Благовеста, родила се Десислава и вече двайсет и шест години семейството им било стабилно и щастливо.
– Забрави ли как се разболях и едва не си отидох? – размаха ръце майката. – Или мислиш, че това беше случайно? Наказание беше! Не искам такава съдба за теб. Не се намесвай в чуждо семейство, дъще!
Не се намесвай… Десислава и сама го осъзнаваше. Но какво да прави, когато чувствата не се подчиняват на разума?
– Деси, защо си така унила? – обърна се към нея Антон Асенов, колега от отдела.
Наистина седеше пред монитора си и едва сдържаше сълзите. Не беше редно да се разпада, особено преди празниците. Тя бързо сложи безизразна маска и престорено се учуди:
– Унила? Никак даже. Просто се бях замислила.
Антон се наведе по-близо и прошепна:
– За какво? За това, че Огнян не те е поканил за Нова година?
Усмивката му я вцепени.
– Каква покана? Ти нормален ли си? Той има съпруга!
– Знам. Мен обаче ме покани.
– Е, честито – помръкна Десислава. – Много се радвам за вас!
Тя беше наясно, че Огнян и Антон са приятели. И какво от това? Поканил го – голяма новина.
– Каза да дойда с приятелка… – продължи Антон все така усмихнат.
На Десислава ѝ стана още по-тежко. Всички по двойки, а тя сама, защото е влюбена в женен мъж. Може би майка ѝ беше права и беше време да спре, докато не е станало късно?
– Ще дойдеш ли? – чу тя гласа му и не схвана веднага.
– Какво? Къде? Да пушим? Нали знаеш, че не пуша.
– Това го знам. Питам те дали ще дойдеш с мен на Нова година. Един вид разузнаване – да видиш семейния живот на Огнян отвътре.
– Как така с теб? В дома му? На празника? – попита тя смаяно.
– Като моята приятелка. Точно така.
– Почакай… нима нямаш гадже?
– Сам като куче! – възкликна Антон.
Десислава не можеше да прецени дали разочарованието му е истинско или театрално. И още по-малко знаеше как би обяснила на Огнян, ако се стигне дотам.
– Само се надявам да не ти мине през ума да му кажеш – добави Антон.
– Да не му казвам?
Господи, какви въпроси си задаваше! Та тя дори още не беше приела.
– И така? Ще дойдеш ли на тази своеобразна мисия?
