— Това вече е прекалено — отсече тя рязко. — Прекрачвате границата.
— Тя отдавна е премината — отвърна спокойно Зорница Балканска.
Невена Илиева за миг се изкуши да се разсмее. Да изрече нещо хапливо, разумно, „възрастно“. Вместо това от устата ѝ излезе друг въпрос:
— Защо изобщо се захванахте с мен?
Зорница без бързане пъхна ръка в джоба си и извади стар мобилен телефон — надраскан, обикновен, без калъф, сякаш от друго време.
— Запиши си номера — каза тя и ѝ го подаде.
— За какво?
— За да не мислиш, че ще се изпаря — обясни жената. — Ако всичко, което казах, се окаже глупост, ще ти върна парите за билета, таксито, лекарствата — всичко, до последната стотинка.
Невена се взря в телефона, сякаш беше нещо опасно.
— А ако не е глупост? — попита по-тихо.
— Тогава ми превеждаш толкова, колкото не би ти тежало — вдигна рамене Зорница.
— Вие… — Невена се поколеба. — Предлагате ми сделка?
— Не — отвърна меко Зорница. — Давам ти избор.
Невена искаше да върне телефона, но ръката ѝ не се подчини.
— И защо решихте, че трябва да ви вярвам?
Зорница се наведе леко напред.
— Защото пътуваш при майка си, Донка Филипова. Защото се връщаш от нощна смяна в склада и втори ден си със същата блуза. Защото детето ти е на година, прохожда, и те е страх да го оставиш само дори за минута — дори в детската стая.
Дъхът на Невена секна.
— И защото, ако съпругът ти беше жив — добави Зорница след кратка пауза, — той щеше да ти каже да слезеш още сега.
В купето сякаш падна плътна тишина. Дори тракането на релсите изчезна. Невена гледаше жената срещу себе си и осъзнаваше, че няма как да обясни чутото с логика или случайни съвпадения. Разумът ѝ трескаво търсеше оправдание, а отвътре вече пълзеше лепкаво усещане за заплаха.
— Нямате право… — започна тя, но гласът ѝ се пречупи.
— Имам — отвърна Зорница. — Защото още не е късно.
Зад прозореца проблесна табелата на наближаваща гара. Невена инстинктивно погледна натам и веднага се скастри. „Просто съм изтощена. Привижда ми се.“
— Няма да сляза — каза тя инатливо. — Това е абсурдно.
Зорница кимна, сякаш точно това бе очаквала.
— Тогава поне запомни едно — каза тя. — Не пускай светлината. При никакви обстоятелства.
По уредбата обявиха спирката. Влакът започна да забавя ход. Невена притисна Калоян Жеков до себе си и усети как вътре в нея нещо се бунтува, а друго — я дърпа към вратата.
— По дяволите… — прошепна тя. — Пълна глупост. Умора. Случайна жена.
Но когато композицията спря, Невена внезапно осъзна: ако не слезе сега, през целия път ще мисли не за майка си и не за детето, а за онова, което би могло да се случи.
Тя рязко се изправи.
— Вие не сте наред — хвърли тя към Зорница, премятайки чантата на рамото си. — Мразя се, че ви послушах.
По устните на Зорница пробяга едва забележима усмивка.
— После ще ми благодариш — каза тихо тя.
Невена не отвърна. Излезе от купето, без да се обърне — с Калоян на ръце, със сърце, блъскащо в гърдите, и с една-единствена мисъл: „Държа се като глупачка.“
Влакът потегли. И тревогата не остана вътре. Тя слезе заедно с нея. Автобусът потегли рязко и едва тогава Невена си позволи да седне. Калоян се сгуши в нея — топъл, тежък от температура и умора. Зад замъгленото стъкло се нижеха улични лампи, няколко късни минувачи, мокър асфалт. Всичко изглеждаше банално обикновено — до степен, която я накара да се засрами от собствения си страх.
— И какво правиш ти сега? — прошепна си тя, намествайки шапката на детето. — Слизаш от влака заради чужди думи.
Автобусът се люлееше. Калоян ту се успокояваше, ту тихо хленчеше, но без истерия. Невена усети как напрежението постепенно я напуска. Пулсът се укроти, дишането се подреди. В ума ѝ се появи мисъл, звучаща разумно: „Просто съм изтощена.“
Пред входа на блока слезе, притискайки детето с едната ръка, а чантата — с другата. Изкачи стълбите, машинално проверявайки ключовете. Всичко беше на мястото си. Нищо необичайно. В апартамента не включи лампата. Щом се е върнала — ще спази и това. Полумракът в коридора беше достатъчен да се събуе.
Невена сама набра номера на майка си — изведнъж ѝ се прииска отчаяно да чуе познатия глас.
— Мамо, здравей — каза тя, щом чу „Ало“.
— Невена? — Донка Филипова веднага се напрегна. — Пристигна ли вече? Аз те чаках утре!
— Аз… да — поколеба се Невена. — По-рано съм. Слязох от влака.
— Как така слезе? — учуди се майката. — Да не си се отказала?
— Ами… — Невена се усмихна криво, гледайки Калоян. — Ако ти кажа, ще ми се смееш.
— Вече се смея — подсмръкна Донка. — Хайде, казвай.
Невена разказа накратко. Без подробности, без емоции, сякаш не искаше сама да чуе колко нелепо звучи. Отсреща се възцари пауза, после майката се засмя — леко, топло.
— Момиче, ти съвсем си се изтощила — каза тя. — Нощни смени, дете, вдовица… ясно е, че умът ти си играе. Някаква гадателка във влака — ти да не сме в деветдесетте?
— Може би — отвърна тихо Невена.
— Просто си уморена — продължи уверено Донка. — Утре ще дойдеш при мен, ще те нахраня, Калоян ще оправим, ще се наспиш. И ще забравиш тази глупост.
— Да — кимна Невена, макар че майка ѝ не можеше да я види. — Сигурно.
— Почивай си — добави майката по-меко. — Притеснявам се за теб.
Невена затвори и за миг задържа телефона в ръката си. Разговорът помогна. Стана по-леко. Почти спокойно. Вечерта потече по обичайния ред. Тя стопли супата, хапна набързо права до мивката, даде лекарствата на Калоян. Той се мръщеше, но вече без сили, и скоро започна да натежава в ръцете ѝ, докато сънят бавно го превземаше.
