— Не изопачавай думите ми — отвърна Христофор Странджански с хладен тон. — Не сме някакви крадци, че да се промъкваме тайно.
— Наистина ли? — Мила Вълкова пристъпи напред, очите ѝ проблясваха. — А да попитате — това не ви мина през ума? Да ми се обадите лично, например? Или според теб, щом съм жена, синът ти има пълното право да взема решения от мое име?
В кухнята тишината се сгъсти до непоносимост. Дори обичайното жужене на хладилника сякаш угасна.
Мила се обърна към шкафа, отвори вратата и извади чаша. Напълни я с вода и отпи, макар че ръцете ѝ трепереха. Усещаше го ясно и това я вбесяваше още повече — не искаше да им показва колко лесно я разклащат.
— Мила… — Калин Колев се приближи, гласът му омекна. — Нека се успокоим, добре? Родителите ми са притеснени. Не им е лесно…
— На тях не им е лесно? — тя бавно завъртя глава към него, стискайки чашата. — А на мен лесно ли ми е? На мен, която научава за настаняването на родата ти три минути преди да се изсипят тук с куфари? Осъзнаваш ли в какво положение ме постави?
Калин извърна поглед към прозореца.
— Преувеличаваш.
— Аз ли? — изсмя се тя кратко и горчиво. — Добре тогава. Обясни ми, Калин. Защо точно аз трябва да решавам проблемите на твоето семейство? Защо Зоя Соколова може спокойно да задържи апартамента, а вие да скитате насам-натам? Защо ти се съгласи предварително на всичко това? И най-важното — защо аз разбирам последна?
Тодорка Асенова вдигна ръце примирително:
— Стига вече караници. Не сме деца. Всичко трябва да се решава заедно, не с кавги…
— Никой не ме е канил да решавам — отвърна Мила и я погледна право в очите. — Вие просто дойдохте. Дори не се усъмнихте, че може да не ви пусна.
Свекървата отмести поглед.
Христофор Странджански се намръщи:
— Нормално е родителите да живеят с децата си.
— В тристаен апартамент, не в гарсониера, нали? — усмихна се Мила саркастично. — Просторно е. Удобно.
Калин стисна устни. Лицето му беше напрегнато, но той мълчеше.
Мила усети как в нея се надига нещо опасно. Ако не го изрече сега, щеше да се пръсне.
Остави чашата на плота, избърса длани в дънките си и се обърна изцяло към мъжа си:
— Добре. Без увъртания. Кажи ми ясно: ти предварително ли го обсъди с тях?
Мълчание. Тежко, лепкаво.
Тя пристъпи по-близо.
— Калин. Знаеше ли, че ще дойдат днес?
Той захапа устна.
— Ами… да.
Толкова просто. Все едно признаваше, че е забравил да купи хляб.
Мила кимна. После още веднъж. И още, докато нещо в гърдите ѝ не се сви болезнено.
— Ясно — каза тя равномерно. — Ти си ги поканил. Ти си им отворил. Ти си решил вместо мен. В такъв случай живейте си задружно — но не и в моя апартамент.
— Мила! — Калин направи крачка към нея, но тя вдигна ръка.
— Не. Стига. Дотук. Няма да бъда обслужващ персонал за твоите родители. Това са моите стени, моите мебели, моят ред. Ако за теб е нормално да водиш роднини тук без моето съгласие — аз не съм длъжна да търпя това.
Христофор отвори уста, но Мила не му даде шанс:
— Не ви изхвърлям на дъжда. Казвам само едно: това е моят дом. И аз вземам решенията тук. А вие дойдохте без да питате.
Дишането ѝ се учести, дланите ѝ пареха, сякаш беше с температура. А вътре — всичко беше ледено спокойно.
Калин изведнъж въздъхна:
— Мила… разбери… те наистина нямат друг изход…
— Имат — прекъсна го тя. — Зоя. Същата онази, заради която всички сте готови да се преобърнете с главата надолу. Нека тя решава. Аз вече реших своето.
Тя взе телефона от масата и включи екрана.
— Няма да повтарям. Или тримата си тръгвате. Или двамата си тръгвате, а Калин остава — без вас.
Няколко секунди никой не помръдна.
И точно в тази пауза Мила за първи път ясно осъзна: връщане назад няма. Нещо в нея се беше пропукало така силно, че ехото сякаш отекна из целия дом.
Тя стоеше изправена, дишаше спокойно, но знаеше — идва моментът, в който семейството или се разпада, или показва истинското си лице.
А Калин, който някога ѝ беше обещал да бъде опора, стоеше срещу нея — и не намираше нито една дума.
А навън октомврийският дъжд тропаше по перваза, сякаш някой отвън упорито напомняше, че решението вече не търпи отлагане.
