— Подиграваш ли ми се в момента? — гласът на Мила Вълкова избухна без никаква спирачка — остър, наранен, пропит с ярост. — Наистина ли реши, че ще преглътна това и ще си мълча?!
Калин Колев стоеше до кухненската маса, подпрян с длани в плота, сякаш ако ги махнеше, щеше да загуби равновесие. По лицето му беше изписано добре познатото ѝ изражение — смес от вина и инат, онзи поглед, с който я гледаше всеки път, когато осъзнаваше, че говори глупости, но отказваше да отстъпи.
— Мила, не го възприемаш правилно…
— Така ли? — тя се приближи още крачка. — Тогава ми го кажи ясно и нормално. Без „ще говорим после“, без „успокой се“, без „защо се палиш“. Кажи ми сега. Защо ги доведе в моя дом?
Калин си пое въздух дълбоко, сякаш се канеше да скочи в ледена вода.
— Те няма къде да отседнат.
— А апартаментът на Зоя Соколова изчезна ли? — Мила скръсти ръце. — Нали обичаната ти сестра вече е собственичка на просторен двустаен? Какво, таванът падна? Или просто реши, че да живее с родителите си вече не ѝ подхожда?
Калин сви рамене:
— Нейното жилище си е нейно. Подготвят го за сватбата. Ремонт, разместване, планове… в момента е пълен хаос.
— Чудесно — кимна Мила, докато в гърдите ѝ се надигаше тежка, горчива вълна. — Значи безпорядъкът временно се премества при мен. В моята територия. В апартамента, който купих и изплатих сама. Още преди теб. Преди цялата тази семейна загриженост за пораснали хора.
Калин превъртя очи, почти без звук.
— Мила, ние сме семейство. Трябва да си помагаме. Родителите ми…
— Чакай — прекъсна го тя. — Да се върнем още една крачка назад. Ти дори не ми каза. Нито ме предупреди, нито ме попита. Просто ме постави пред свършен факт — „родителите дойдоха“. Не „могат ли да дойдат“, не „съгласна ли си“, а „дойдоха“. И, разбира се, не с празни ръце — куфари, торби, куфар със шевната машина на майка ти. Видях всичко. И вече бяха събули обувките си, преди да изляза от спалнята.
Калин стисна юмруци.
— Страхувах се, че ще се противопоставиш.
— Значи си знаел предварително, че постъпваш грешно — Мила посочи към него, — и въпреки това го направи.
Тя не повишаваше тон. Напротив — колкото по-тихо говореше, толкова по-силно всичко в нея се пукаше. Кухнята, в която бяха прекарали безброй вечери — с готвене, смях и празни разговори — сега ѝ изглеждаше тясна и чужда. Сякаш стените се бяха приближили, а въздухът беше натежал.
Отвън се чуваше глухият вой на есенния вятър. Октомври тази година беше влажен и студен. По стъклото на прозореца се стичаха неравни следи — дъждът започваше и спираше на тласъци. В такова време човек иска да се завие с одеяло и да пусне сериал. А вместо това тя стоеше в собствения си дом и обясняваше на мъжа си елементарни неща.
— Миличка… — чу се глас зад гърба ѝ.
Вратата на кухнята се отвори и вътре се появи Тодорка Асенова, бършейки ръцете си с кухненска кърпа, сякаш току-що беше мила нещо. Лицето ѝ беше спокойно, дори ласкаво, но точно това спокойствие вбесяваше Мила най-много.
— Ние сме само за кратко, честна дума — каза свекървата меко. — Докато Зоя довърши апартамента…
— Значи все пак става дума за ремонт — Мила повдигна брадичка. — Не за пожар, не за наводнение, не за това, че сте останали на улицата. Просто ремонт.
След нея влезе и Христофор Странджански, както винаги с велуреното си яке, което дори у дома не бързаше да свали — обичаше първо „да огледа“.
— Младото семейство има нужда от пространство — каза той, без да я погледне директно. — А тук мястото е достатъчно. Условията са нормални.
— „При вас“ — повтори Мила бавно. — В моя апартамент. Купен с мои пари. Изплатен без ничия помощ.
Калин изръмжа тихо:
— Пак започваме…
Мила се обърна рязко, защото търпението ѝ се топеше по-бързо от вода в чайник.
— А как иначе да реагирам? Баща ти току-що ми заяви, че ще живеят тук. Все едно това им се полага. Все едно аз съм просто добавка — безплатна квартира с домакиня, която трябва да мълчи и да се усмихва.
— Никой не е казвал такова нещо — отсече Христофор Странджански, а в кухнята увисна напрежение, толкова гъсто, че сякаш дори хладилникът спря да бръмчи.
