И според нея това било дълг – без условия, без право на отказ, дори да се пръснеш.
Няколко кухи извинения по телефона временно изгладиха напрежението между майка и дъщеря и животът уж се върна в старото си русло. До следващата буря. Първо избухна скандал заради нов телевизор, после — нова тирада за „безразсъдно изхарчени пари“ в аквапарк. И пак същото. Един и същ кръг, който се въртеше без край.
И вероятно щеше да се върти още дълго, ако не беше един-единствен случай. Или по-скоро — нелепа случайност.
Филип Калинов нахлу в апартамента с такава ярост, каквато Полина Родопска не беше виждала за всичките им осем години брак. Цялото му тяло трепереше, сякаш едва се удържаше да не обърне мебелите. Но глас не повиши — децата бяха у дома.
— Вода… — изрече пресипнало. — Студена. Ледена.
Полина онемя, когато го видя да излива чашата направо върху главата си.
— Филип! — извика тя. — Какво се е случило?
Той седна тежко, сви ръце в юмруци и започна да говори с някак чужд, глух глас:
— Майка ти непрекъснато се оплакваше, че жилището ѝ се разпада. Уреди, стени, всичко било трагедия. Договорих се с един познат да мине, да огледа и да направи ориентировъчна сметка — уж да помогнем, малко да пооправим нещата. След работа се срещнахме и отидохме при нея.
Полина се настани срещу него, усещайки как стомахът ѝ се свива.
— Първо си помислих, че съм сбъркал адреса. Вратата — броня, като сейф! Звъня. Отваря жена, видимо почерпена. Питам дали тук живее Живка Данаилова. А тя — „Заповядайте, празнуваме, домакинята се радва на гости“.
Той замълча за секунда, после продължи още по-напрегнато:
— Влязохме… и ми секна гласът.
— Боже… какво имаш предвид? — Полина притисна длан към устните си.
— Ремонт, за който ние можем само да мечтаем. Уреди от най-скъпите. Маса, отрупана така, че дори не сме си позволявали подобно нещо. А червеният хайвер — в купата, от която ние сипваме салата „грах“.
Полина започна да трепери — същият студ, който малко преди това беше сковал Филип.
— Осъзнаваш ли чии са тези „празненства“? — попита той рязко. — Майка ти не бедства. Тя се преструва. И ако продължи да проси по този начин, скоро ние ще сме тези, които ще се чудят как да свържат двата края.
Само няколко дни по-късно Живка Данаилова се появи на вратата им, сякаш нищо не се беше случило. В суматохата на празненството изобщо не беше забелязала Филип, а той не бе останал дълго.
— Как не те е срам, неблагодарнице! — изкрещя тя още от прага. — Как можеш да отказваш помощ на собствената си майка? Ти си длъжна да ме издържаш! Това е твой дълг! Или аз трябва да гладувам, докато ти и мъжът ти с децата трупате тлъстини?
— Спри да крещиш — гласът на Полина прозвуча твърдо и студено. — Не си у вас. Тук си гост. И ако не се укротиш веднага, ще извикам полиция и ще подам сигнал, че заплашваш децата ми.
— А, значи така? — изсъска Живка. — Аз живота си дадох за теб! Всичко съм ти осигурила, от нищо не съм те лишила! А сега, когато съм в нужда, ме плашиш с полиция?
— Ясно тогава — Полина се усмихна, но усмивката беше по-скоро като оголени зъби. — Ако наистина си в нужда, подай иск за издръжка. Нека съдът реши дали имаш право. Ако държавата прецени, че действително бедстваш — ще плащам, както е по закон.
Тя направи крачка назад.
— Но доброволно — повече нито лев. И моля те, не идвай повече у нас. Няма да те бутна по стълбите, но и на прага няма да те пусна.
— Заповядайте, госпожо — подаде се Филип от съседната стая. — Само си вземете чехлите, да не ги забравите.
Там разговорът приключи.
