Той се върна от кухнята, дръпна един стол и се настани плътно до нея, като подпря брадичка в юмрука си. Погледът му беше замислен, дори леко ироничен.
— Направо е загадка — подхвърли тихо. — Аз бачкам, взимам бонуси, при теб влизат детските, а парите… все едно изчезват. Като вода между пръстите. Някаква странна магия, честна дума.
Полина Родопска усети как лицето ѝ изстина. Прехапа устна, после си пое въздух и реши, че няма смисъл да крие повече. Разказа му за честите посещения на майка си, за оплакванията, за вечните „нямам“, за намеците и директните молби. За това как Живка Данаилова все по-трудно се справяла, как все не ѝ стигало.
— Ами… по принцип не е лошо — каза Филип Калинов, като търсеше думите си. — Само че… — спря се навреме, преди да изрече на глас онова за лакомията на тъщата и за това дали не ѝ идва прекалено добре да се храни и финансира от тях по няколко пъти седмично. — Как да кажа… цялата тая „магия“ някак се изпарява — довърши той по-меко.
Полина разбра и без допълнителни обяснения: на Филип тази магия изобщо не му допадаше. И колкото повече мислеше, толкова по-ясно ѝ ставаше, че и самата тя започва да усеща тежестта. Майка ѝ взимаше много — прекалено много — и това вече се отразяваше пряко на собственото ѝ семейство. А в главата ѝ, като майка на две деца, се появи болезнено честен въпрос:
„Колко съм отнела от устите на собствените си деца — поради наивността си и заради нейните претенции?“
Но освен безкрайното мрънкане и разказите за тежкия си живот, Живка Данаилова имаше и друга страна. Именно тя успя да шокира не само Полина и Филип, но и близките им приятели, пред които двамата споделиха историята си, кипящи от справедливо възмущение.
— Представете си — разказваше Полина на Стоян Цветанов и Зорница Велизарова, — случи ми се истинска радост! Филип успя да се завърти и ми купи съдомиялна за вкъщи! Чувствах се по-щастлива, отколкото когато се роди Борис!
— Не преувеличавам — добави тя бързо. — Нямате си идея колко време ми спестява това нещо. Край на миенето с часове!
— Е, това си е работа — кимна Зорница. — И ние мислим да си вземем. — Обърна се към мъжа си. — Нали, Стояне?
— Да-да — потвърди той, но вече се чудеше как точно Филип е „успял да се завърти“.
— Та, всичко е прекрасно — продължи Полина, — и в този момент се появява майка ми…
— Аз бях там — намеси се Филип. — Кълна се, челюстта ми почти падна на пода, щом отвори уста.
— Честно — Полина му хвърли предупреждаващ поглед, — никога не съм мислила, че може да говори така. А тя буквално каза следното:
„Съвсем си се разглезила! Вече и чиниите не можеш сама да си измиеш! Имаш топла вода, препарати, гъбки — всякакви! Миенето на съдове е направо удоволствие! Не като едно време, когато ние миехме в ледена вода с домашен сапун…“
Всички наоколо онемяха, защото подобни условия бяха отдавна минало — още преди самата Живка Данаилова да се е появила на бял свят.
„…И най-важното — хвърлили сте куп пари! Вместо да купите на майка си пералня! Аз тук се мъча със старо желязо! Или поне да ме пратите на санаториум, или на курорт! Колко здраве оставих, докато те отгледам! А сега — никаква подкрепа за майката!“
— Оплакваше се дълго — каза Полина. — Но най-страшното беше друго. Излезе, че съм ѝ длъжна. Защото ми е дала живот. И защото, видиш ли, в трудните години не ме е изхвърлила и не ме е пратила в дом.
— А на мен ми хрумна друго — включи се Филип. — Излиза, че я издържаме почти изцяло. Полина не само я храни и ѝ дава храна за вкъщи, ами и семейният ни бюджет изтича към нея.
Направих си труда да сметна. За един месец — над тридесет хиляди лева, и то с отгоре.
— Ами ако наистина е закъсала? — попита Зорница, вече по-умерено.
— Възможно е — съгласи се Филип. — Само че и на това си има граници. Да, Полина е мека душа, винаги готова да помогне. Но помощта трябва да е по желание, не по задължение и не под натиск, изречен с чужди уста.
