Така той дълго време приемаше нещата, без да ги оспорва. Само че с напредването на месеците вътрешното му усещане започна да се променя и постепенно в него се настани тревожно съмнение.
Причината беше една и съща и се повтаряше при всяка среща с Живка Данаилова. Тя често обясняваше как навремето не успяла да се образова и затова работела на нископлатено място — поне по собствените ѝ думи. Колко точно получаваше обаче, никой никога не беше чул. Сумата оставаше загадка.
— Ох, това не е заплата, а сълзи! — въздишаше тя театрално. — Как се живее с такива пари, изобщо не мога да проумея!
Следваше цял списък от страдания: вечен глад, хронична умора, безсънни нощи и още куп „недо-“ състояния, които звучаха все по-драматично. Единственото, което липсваше, беше конкретика. Нито веднъж не спомена точна сума.
— Ех, стотинки, жълти стотинки! — отклоняваше въпроса тя, щом някой се осмелеше да поиска яснота.
И почти неизменно разговорът завършваше с молба към дъщеря ѝ за помощ. Първоначално беше нещо символично — стотина лева. После сумите започнаха да нарастват и всичко излезе извън рамките на „еднократно“.
— Толкова е тежко да се живее вече — вайкаше се Живка Данаилова. — На работа хвърлят някаква милостиня, а как да я разпределиш — не ми е ясно. Сметките платих, лекарствата взех, а за храна умът ми не стига.
— Мамо, поне хапни тук — предложи Полина Родопска. — Не може така.
Живка никога не отказваше покана за масата, но дори докато ядеше, не спираше да се оплаква:
— Отдавна не съм готвила супа с истинско месо — казваше тя, докато довършваше пълната чиния. — Само два пъти в месеца мога да си позволя някакви кокали. Вие поне се храните като хората.
Полина отвори фризера, извади пакет говеждо и едно пиле.
— Вземи ги със себе си — настоя тя.
— Ах, златно дете! — просълзяваше се майката. — Спаси ме от гладна смърт! Ще си сваря поне бульонче. Зеленчуците са лукс, пари трябват за тях. А и на моите години… какво ми трябва?
— Какви години, мамо? — усмихна се Полина. — Ти си едва на петдесет и две.
— Тялото ми е като на старица! Цял живот се скитах от работа на работа, само за да те отгледам!
Полина извади портфейла си и ѝ подаде няколко банкноти:
— Купи си зеленчуци, ориз, макарони… каквото ти трябва.
Парите изчезнаха мигновено, а Живка подаде празната чиния за допълване.
След всяко посещение на майка си Полина оставаше с тежест в гърдите. Мисълта, че родната ѝ майка едва свързва двата края и живее почти гладна, не ѝ даваше мира. Те с Филип Калинов и двете деца не тънеха в разкош, но не страдаха от лишения.
Затова тя помагаше — искрено, от сърце. Само че това започваше да се усеща сериозно. Майка ѝ идваше по два-три пъти седмично, но никога не канеше дъщеря си у дома. На въпроса „защо“ следваше неизменен отговор:
— Вашият дом е поддържан, Филип е сръчен, печели добре. А при мен… двайсет години ремонт не е пипан. Всичко се руши! Пари за ремонт няма. Аз ще си доживея така, а после вие ще оправяте каквото искате. По-добре да идвам тук — да си почина душевно, пък после да се върна в моята бедна квартира.
Полина би искала да помогне с ремонта, но с две деца и куп ангажименти нямаше как. Филип също беше постоянно зает.
— Филипе, ами ако направим поне малък ремонт на мама? — осмели се тя. — Само освежаване…
— Знам ги тези „освежавания“ — отвърна той, докато играеше с децата на пода. — Почва се леко, свършва безкрайно. А и за леко нямаме средства.
Той се изправи, оставяйки децата, и се отправи към кухнята с онзи замислен поглед, който подсказваше, че разговорът съвсем скоро ще поеме в по-напрегната посока.
