— Не разбирам, — сбърчи чело майката, — как така „няма пари“? От кога се случва това?
— Ами ей така, — Полина Родопска вдигна рамене, — бяха тук и изчезнаха!
— И къде, ако обичаш да ми кажеш, потънаха?
— В една бездънна яма, наречена „Живот“, — отвърна Полина с иронична усмивка. — Нали и ти знаеш какви са цените по магазините.
— Че какво купувате толкова, та да успеете да похарчите всичко? — попита настойчиво Живка Данаилова.
— Покупки, мамо! — подчерта Полина. — Спокойно, не си позволяваме нито луксозни вили, нито лимузини.
— Още по-странно! — Живка започна да брои на пръсти. — Филип получава заплата шейсет и три хиляди и седемстотин лева, плюс твоето обезщетение — двайсет и една хиляди и триста. Къде отидоха всички тези пари?
— Колко си информирана! — Полина поклати глава. — Да не взема да ти нося и касови бележки, за да отчитам къде НАШЕТО семейство харчи СОБСТВЕНИТЕ си средства? — натърти тя на всяка дума.
Живка Данаилова усети, че прекалява, и рязко смени тона:
— Ох, не, дъще, май говоря глупости, — отвърна поглед, избягвайки очите на Полина. — Ти знаеш колко ми е трудно… Аз просто разчитах на малка помощ.
От престорената ѝ, захаросана усмивка на Полина ѝ се повдигаше. Подобни разговори се бяха повтаряли толкова често, че броят им отдавна беше изгубил смисъл. А финансовият апетит на майка ѝ изглеждаше напълно ненаситен.
— Нямаме пари, — кратко отсече Полина и замълча.
— Но заплатата на Филип идва скоро, — продължи Живка с угоднически тон, — а и детските ще ги преведат вдругиден. Да мина тогава?
— Не, — отговори Полина.
— Това вече съвсем не разбирам, — смая се майката. — Какво значи това „не“?
— Означава „не“, — спокойно каза Полина. — Пари няма.
— Дъще, какви са тези номера?
— Това не са номера, а суровата действителност, с която ще трябва да се примириш. От нас повече пари няма да получаваш.
Някои беди нахлуват внезапно и оставят следи за цял живот. Други се появяват тихо, почти незабележимо, но с времето набъбват като снежна топка, пусната по стръмен склон.
— Полинке, хайде да отскочим до някое кафене! — предложи Филип Калинов. — Да вземем Борис, и Мила! Ще се нагостим с сладолед.
— За Мила още е рано, — усмихна се Полина. — Тя е съвсем малка. А и с бебе няма да ни пуснат — може да заплаче и да подразни хората.
— Ще ѝ вземем нещо от вкъщи. А можем да отидем сутринта, когато още е празно.
— Не знам… — Полина отмести поглед. — Има много работа у дома.
— Пак ли, Полина? — гласът на Филип натежа.
Тя кимна леко:
— И аз не разбирам как стана така…
— Много ли?
— Ами… — поколеба се тя, — пет хиляди.
— Не е малко, — Филип прокара длан по устните си. — Тогава няма да ходим.
— Извини ме, Филипе… не успях да откажа, — прошепна Полина с виновен поглед. — Все пак… това е майка ми.
Думите „това е майка ми“ вече предизвикваха у Филип пристъпи на гняв, но той се стараеше да ги прикрива. Щадеше чувствата на жена си. Към тъщата обаче постепенно започваше да изпитва нещо, много близко до омраза.
И да беше чудовище, злобна интригантка или вечно мърмореща жена — тогава отношението му щеше да е разбираемо.
Но Живка Данаилова изглеждаше приветлива, жизнерадостна и напълно нормална жена, което правеше всичко още по-объркващо и подготвяше почвата за промяната в отношението на Филип с времето.
