— …за теб ли е редно, или за майка ти? — довърши Диана Яворова с тих, но режещ глас.
— Диана, стига — въздъхна Андрей Радославов. — Не започвай пак с нея. Тя изобщо няма нищо общо.
— Разбира се, че няма — отвърна тя с ледена усмивка. — Просто всяка вечер ти звъни и ти разяснява кое е „правилно“ и как трябва да се живее. Пълна случайност.
Той изкриви лице, сякаш думите ѝ го бяха парнали, но пак не каза нищо. Само че това мълчание вече не беше наранено — беше напрегнато, изчакващо.
— Осъзнаваш ли — продължи Диана, — че да искаш половината от апартамент, към който нямаш никакво участие, не е честност. Това не е справедливост. Това е… — тя спря за миг, търсейки най-точната дума. — Това е просто неправда. И толкова.
— Стига си смятала всичко за свое! — в гласа му прозвуча метална нотка. — Държиш ме като на каишка. Така ли си представяш нормален живот? Така ли се гради семейство?
— Нормално семейство не се гради върху чужди очаквания и постоянен натиск — отряза го тя.
— Значи предпочиташ сама да влачиш всичко, вместо да бъдеш истинска съпруга?
Диана застина. Вътре в нея нещо се блъсна толкова силно, че усети горещина в гърдите си.
— Истинска съпруга? — повтори бавно. — И каква, според теб, трябва да бъде една „истинска“?
Андрей рязко се изправи от стола.
— Такава, която вярва на мъжа си! Която не въвлича родителите си във всяко решение! Която не трупа всичко само на свое име!
Тя неволно вдигна ръце.
— Аз ли въвличам родителите? Сериозно ли говориш? Моите родители поне не са поискали нищо от теб. Живееш в жилище, платено от тях. Караш кола, купена с техен подарък. И след всичко това ми говориш за доверие?
Лицето му пламна, устните му потрепериха.
— Какви ги говориш? На твое място всяка жена би се радвала, че съпругът ѝ се опитва да заздрави семейството!
— А ти поне веднъж опита ли се да видиш нещата през моите очи? — тя се приближи. — Ти искаш половината апартамент не защото си вложил нещо. Не защото си участвал в ремонта, покупката или документите. А защото така ти е по-удобно.
— Да! — той направи крачка към нея. — Удобно ми е, когато в семейството всичко е общо. Искам да съм част от живота ти, а не временно настанен!
— Тогава спри да се държиш като временно настанен — каза спокойно Диана. — Изгради нещо свое.
Той удари с длан по масата. Не силно, но звукът отекна рязко, сякаш изстрел в тясно помещение.
— Уморен съм — прошепна. — Омръзна ми да доказвам, че не съм чужд. Омръзна ми да се чувствам по-нисък, сякаш ти си на пиедестал, а аз се катеря нагоре. И аз искам да се чувствам мъж. Стопанин.
— Мъжът не се измерва с процент от апартамент — отвърна тя. — А с умението да мисли трезво и да не руши чуждото, за да си осигури спокойствие.
Той се обърна настрани. Ръцете му трепереха, раменете му се напрегнаха.
— Ако не ми вярваш…
— Доверието не означава да предадеш всичко, което имаш — прекъсна го тя.
— Тогава какво е?! — извика той. — Какво, по дяволите, наричаш доверие?
Диана дори не мигна.
— Доверие е, когато човекът до теб не се опитва да бърка в джобовете ти. Нито директно, нито чрез роднини.
Думите ѝ го удариха по-силно от всеки предмет. Той хвана главата си с ръце и започна да крачи из кухнята.
— Добре… — пое дъх след малко. — Нека без емоции. Искаш ли развод?
Тя замръзна. Отговорът отдавна беше в нея. Само че да го изрече на глас беше като да скочи в ледена вода.
— Искам — каза твърдо.
— Заради апартамента, нали? — изсмя се горчиво той.
— Не заради апартамента. А заради отношението ти към него. И към мен.
— Значи си готова да сринеш всичко? — разпери ръце, сякаш показваше провален фокус. — Само с няколко подписа?
— Не подписите рушат — отвърна спокойно тя. — Разрушава убеждението, че имаш право да изискваш.
Андрей грабна якето си, сякаш ще тръшне вратата и ще изчезне. Но спря на прага.
— Ще се върна вечерта. Ще нощувам тук. Това все още е моят дом.
— До края на седмицата можеш да оставаш — кимна Диана. — Повече — не.
— Чудесно — изкриви усмивка той. — Седем дни милост. Колко благородно.
И си тръгна, затваряйки вратата шумно.
В апартамента настъпи тишина, толкова плътна, че звънтеше в ушите. Диана дълго стоя до прозореца и гледаше редките минувачи в студения двор. Очертанията на сградите ѝ се струваха по-рязки, небето — по-тежко, а тя самата — напълно изцедена, сякаш до този миг беше държала на раменете си непосилен товар, който най-сетне започваше бавно да се смъква.
