Вратата на спалнята се затвори с рязък трясък, прекалено силен за малкия апартамент – сякаш Андрей Радославов нарочно искаше шумът да подчертае нараненото му его. Диана Яворова остана неподвижна за миг, а после долови как той започна да крачи из жилището. Стъпките му бяха накъсани, нервни, без посока – като на човек, който търси изход от собственото си безсилие и не го намира.
Тя се върна в кухнята и се отпусна на стола. Притисна слепоочията си с длани. Вътре в нея всичко крещеше – искаше ѝ се да вика, да троши чаши, да хукне навън без палто, направо в нощта. Вместо това остана да седи, вперила поглед в тъмното стъкло на прозореца, и слушаше равномерния шум на автомобилите. Ноемврийската вечер пълзеше по булеварда с мръсносивата си влага и това странно ѝ пасваше – като фон на собственото ѝ настроение.
Мислите ѝ отново я върнаха назад, към момента, в който нещо окончателно се пропука. Когато той, уж между другото, беше подхвърлил: „Ние сме семейство, нали, нека поне част от апартамента да мине на мое име.“ Тогава тя не каза нищо. После плака тихо през нощта, а след това цяла седмица избягваше всякакви сериозни разговори. А той – сякаш не усети. Все едно това бе дреболия, към която тя просто трябваше да свикне.
Но Диана не свикна. И нямаше намерение да го прави.
Часовникът на стената тиктакаше натрапчиво, почти обвинително. След малко Андрей отново се появи на прага на кухнята. Погледът му се плъзна по лицето ѝ – напрегнат, изследващ, сякаш се опитваше да разчете мислите ѝ.
— Хайде поне да сготвим нещо за вечеря — подхвърли той. — Гладен съм.
— Готви си — отвърна тя кратко.
— Значи дори не искаш да ядеш с мен?
— Не искам да се храня там, където ме възприемат като касичка.
Той въздъхна тежко, но без повече думи сложи тенджерата на котлона. Шумът от течащата вода и пламъкът на газта донякъде раздвижиха тишината, но напрежението само се сгъстяваше.
И точно тогава, както почти винаги, телефонът на Андрей иззвъня.
Той погледна дисплея. Майка му.
Вдигна.
— Да, мамо… Да… Не, тя пак… Да, говорил съм… Разбирам…
Диана слушаше как всяко негово „да“ я боде като игла. Никой не му забраняваше да общува с майка си. Но тя знаеше – в този момент Благовеста Пиринки вече набира скорост и скоро ще започне поредната си лекция за това как изглежда „правилната съпруга“. А синът ѝ ще кимва, сякаш това е чистата истина.
Когато разговорът приключи, Андрей се върна към печката и се престори, че нищо необичайно не се е случило.
Диана стана от стола.
— Излизам — каза спокойно.
— Къде?
— Навън. Да подишам.
Той кимна, но погледът му остана прикован в нея – тревожен, сякаш се страхуваше, че този път тя може да не се върне.
Тя метна якето на раменете си, излезе на площадката и слезе по стълбите. Дворът я посрещна с влажния мирис на мокър асфалт, студения въздух на ноември и далечния тътен на влаковете от линията зад блока.
Диана тръгна без ясна посока. Просто вървеше. С всяка крачка усещаше как мислите ѝ се подреждат, как способността да разсъждава се връща.
И колкото повече мислеше, толкова по-ясно ставаше: връщане назад няма. Всичко беше прекалено дълбоко, прекалено отдавна вкоренено. Ако сега не направи нищо, после ще бъде само по-зле.
Прибра се след около час. Андрей седеше на масата, а пред него чинията с макарони вече беше изстинала. Той вдигна глава и попита тихо:
— Ще се върнеш ли да спиш тук?
— Ще видим — отвърна тя. — Нека утре поговорим като хората.
Той кимна, но по изражението му личеше, че тази нощ сънят няма да го намери.
Диана влезе в стаята, затвори вратата и дълго остана седнала на пода, облегната на стената. Мислите се бяха слели в един тежък възел, който не можеше да се разплете с леки думи.
Тя знаеше: утре разговорът ще се случи. Труден. Истински. Без отстъпки.
И този разговор щеше да обърне всичко.
— Така повече не може — каза Андрей на сутринта, щом Диана прекрачи прага на кухнята. Нито „добро утро“, нито опит за усмивка. Седеше изправен, сякаш цяла нощ бе репетирал този тон — уж уверен, но с трепване под повърхността.
Тя мълчаливо включи чайника. Нощта беше тежка. Не плака. Просто дълго гледа в тавана и мислеше колко бързо всичко се разпадна, сякаш някой дръпна невидима нишка и домът им се оказа картонен.
— Седни — посочи той стола, но тя остана права.
— Говори — каза тихо.
Той прокара ръка по масата, сякаш изтриваше несъществуваща троха.
— Осъзнах, че трябва да действаме по друг начин. Зряло. Честно. Ние сме семейство, а семейството трябва да е заедно във всичко.
В нея нещо се пропука, но тя не го прекъсна.
— Затова… — той направи пауза, подбирайки внимателно думите. — Нека прехвърлим наследствения апартамент и на двама ни. Не искам всичко. Само половината. За да се чувствам по-сигурен. Да живеем спокойно, без постоянни съмнения и сцени.
Диана се обърна бавно, сякаш всяко по-рязко движение можеше да разкъса и последните нишки на търпението ѝ.
— Ти сериозно ли говориш?
— Напълно — кимна той. — Така е редно.
Тя се засмя. Смехът ѝ беше сух, остър, болезнен.
— Редно? За кого — за теб…
