— Сериозно ли говориш в момента? — изкрещя Диана Яворова толкова рязко, че вратата на кухненския шкаф издрънча. — Пак ли си ровил в документите ми? Докога ще продължава това?
Андрей Радославов замръзна до масата, стискайки папка с листове. По лицето му беше изписано такова възмущение, сякаш току-що бе хванал някого в престъпление, а не самият той беше заварен на местопрестъплението.
— Диана, аз само исках да погледна как вървят нещата с новото жилище… — измърмори той несигурно. — Нали щяхме да го обсъждаме…
— „Ние“? — засмя се тя сухо, без капка веселие. — За какво „ние“ говориш? Ти винаги искаш да обсъждаш едно и също — как да си отрежеш парче от моето.
Андрей сви устни, остави папката и разтърка носа си, сякаш там се криеше спасителният отговор за всичко.
— Не си права. Изобщо не си права. Аз съм ти съпруг все пак.
— Именно, — погледът ѝ се впи в него, а гневът вътре в нея започна да кипи. — Съпруг, не съсобственик на всичко, което съм постигнала или изработила. Ти дори не питаш — настояваш. И се държиш така, сякаш това е напълно естествено.
Навън ноемврийският вятър свиреше между блоковете. От отсрещната пететажна сграда се чуваше трясък на балконска врата. В кухнята миришеше на прясно запарен чай и на напрежение, което отдавна се нуждаеше от основен ремонт.
— Стига с тази драма, — промърмори Андрей, но колебанието в гласа му го издаваше. — Искам просто в семейството ни да има справедливост.
— Справедливост? — Диана повдигна вежди. — Според теб честно е аз да нося всичко, а ти просто да… присъстваш.
Той рязко издиша, сякаш думите ѝ го бяха ударили право в самочувствието.
— А, ясно, направи ме хрантутник, — изсъска иронично. — Работя, между другото. Давам каквото мога.
— Ти инвестираш основно с думи, Андрей, — отвърна тя уморено. — И с мнението на майка си. В това влагаш постоянство.
Той се изкриви, но замълча. В този момент телефонът му писна — известие от чата „Семейство“. Благовеста Пиринки отново беше написала нещо дълго и очевидно възмутено. Диана не погледна екрана, но знаеше съдържанието наизуст.
В съзнанието ѝ изплува всичко, от което бягаше месеци наред: непрекъснатите нападки на свекървата, обвиненията в „егоизъм“, опитите да бъде притисната чрез чувство за вина, безкрайните речи за това как „в тяхното семейство всичко е общо“. И съпругът ѝ — нейният съпруг — който неизменно заставаше на страната на майка си, а после идваше да се помирява, сякаш това изтриваше всичко.
Тя го гледаше и осъзнаваше, че повече няма сили. Нямаше откъде да ги вземе. Нещо вътре в нея беше окончателно изчерпано.
Все още обаче не беше готова да го каже на глас. Гърлото ѝ се стегна, пръстите ѝ изстинаха, въпреки че в апартамента беше топло.
Андрей забеляза, че мислите ѝ са се отдалечили, и тихо каза:
— Нека без викове. Нормално. Трябва да решим как ще продължим да живеем.
Тя се усмихна криво.
— Да продължим? Осъзнаваш ли, че вече трета година живееш в моя апартамент, на моя издръжка? И през цялото това време майка ти се държи така, сякаш ти правят услуга?
— Ето, пак започваш… — Андрей се опита да прикрие раздразнението си. — Тя просто се тревожи. Смята, че мъжът трябва да има нещо свое.
— Тогава този мъж да отиде и да си го изкара, — отсече Диана. — Толкова ли е сложно?
Той само сви рамене, но погледът му издаваше истината: твоето е по-лесният път.
Диана се обърна към прозореца и го открехна, пускайки студения въздух вътре. Надяваше се да охлади мислите си, но вместо това нахлуха спомени — началото им, съвместният живот, обещанията му, че никога няма да се карат за пари, клетвите, че майка му няма да се меси. И как после спокойно ѝ позволи да се меси във всичко.
Тя затвори прозореца с тежка въздишка.
— Знаеш ли кое боли най-много? — каза тя, без да го поглежда. — Че можеше да бъдеш нормален. Да живееш, да работиш, да уважаваш труда ми. Но ти избра сценария на майка си.
— Айде стига, — измърмори Андрей. — Ти просто си предубедена към нея.
— Не, — обърна се тя към него. — Аз съм предубедена към хора, които смятат моя труд за общ, а своя — за личен. Това е всичко.
Тя мина покрай него, взе чашата с изстиналия чай и го изля в мивката. Тишината натежа — гъста и неприятна, като сутрешна мъгла, която не иска да се разсее.
— Трябва ми време насаме, — каза тя накрая.
Андрей потрепери, сякаш не беше очаквал тези думи.
— Диана… какво говориш? Нали разговаряме.
— Ние стоим на едно място, — отвърна тя спокойно, почти без емоция. — И според мен отдавна.
Той се канеше да възрази, но устните му трепнаха и думите не излязоха. Андрей се обърна рязко и тръгна към стаята, оставяйки след себе си тежко напрежение, което ясно подсказваше, че този разговор далеч не е приключил.
