Само след няколко дни обстановката в жилището се беше наелектризирала до крайност. Макар нищо реално още да не се беше случило, въздухът в стаите носеше усещане за предстоящ взрив, сякаш напрежението вече търсеше повод да се отприщи.
Сутринта започна шумно. Зорница с трясък затвори вратата на гардероба и изкрещя по целия коридор:
— Ростислав! Къде е пликът ми с документите? Ти ли го взе? Там бяха половината ми договори!
Ростислав изхвърча от банята с кърпа, преметната около врата му, капеща вода по раменете:
— Не съм пипал нищо! Ти си хвърляш хартиите навсякъде, откъде да знам кое къде е?
— Не ме лъжи! — пискливо отвърна тя. — Беше в чантата ми, не съм я отваряла! Ти обеща да ми помогнеш с тези документи, а сега…
Десислава стоеше до котлона и слагаше вода да загрява. Мълчеше, но наблюдаваше внимателно. И виждаше ясно — паниката на Зорница не беше театър.
Ростислав се стрелна към коридора и започна да изсипва съдържанието на чантата ѝ върху килима.
— Няма нищо тук! Къде си ги дянала?
— Тия документи са ми нужни, за да поискам отсрочка! — Зорница се разплака. — Александър ще ме съсипе, ако разбере! Той и без това е побеснял заради дълговете ми!
Ростислав издиша шумно и раздразнено:
— Обади му се и му обясни. Какъв ти е — съпруг или непознат?
Тя го прониза с поглед:
— Ти нормален ли си? Как да му кажа, че пак съм загубила всичко? Той ме изгони от вкъщи и ми каза да се оправям сама. А аз… аз разчитах на теб. Нали обеща!
— Помагам ти! — повиши тон той. — Само че няма да ме изкарваш виновен! Документите ще се намерят.
Тогава Десислава проговори тихо, без да повишава глас:
— Вчера вечерта, докато тичахте из апартамента, видях как Борис Велизаров взе някакви хартии изпод масата. Попита дали са ваши. Казах, че не знам. Отнесе ги при баща си, за да не се загубят. Без умисъл.
Зорница ахна:
— И защо не каза веднага?!
Десислава се обърна към нея спокойно:
— Защото малко преди това ти заяви, че ако някой продължи да крещи, ще си тръгнеш. Реших, че възрастните първо питат, после крещят.
Зорница отново избухна:
— Върнете ги! Веднага! Днес трябва да подпиша, иначе съм загубена!
Ростислав се завъртя към Десислава:
— Обади се на Борис! Нека ги донесе!
— Обади се ти — отвърна тя. — Това е твоето семейство. И вашите задължения.
— Аз нямам дългове! — изрева той.
— Тя има — и ти я доведе тук, защото реши, че може да мине тихомълком.
Ростислав онемя за миг.
После прошепна със злоба:
— Наслаждаваш се, нали? Мислиш, че не разбирам?
— Разбираш — Десислава пристъпи по-близо. — Смяташе, че ако ме притиснеш достатъчно, аз сама ще си тръгна. А после щяхте да уредите документите. Без мен.
Зорница се сви в ъгъла.
Лицето на Ростислав побеля.
В този момент той осъзна, че играта е приключила.
След около час на вратата се появиха Велизар Каменар и Борис Велизаров. В антрето нахлу мирис на студ, пресен сняг и далечен дим от комини.
— Ето ви документите — каза Борис и подаде дебел плик на Зорница. — Никой не ги е пипал. Всичко е наред. Но щом се стигна дотук, трябва да ви кажем някои неща.
Велизар прекрачи прага и се вгледа право в сина си:
— Направих няколко обаждания. Няма да влизам в подробности, но ще кажа най-важното: това, което сте намислили с апартамента, е престъпление. Опит за подаване на документи без подписа на Десислава. Фалшификация. Вие добре ли сте?
Ростислав трепна.
Зорница се отпусна на табуретката, притискайки плика до гърдите си.
— Тя ме накара! — извика Ростислав, посочвайки сестра си. — Аз не исках! Тя ме молеше!
— Лъжеш! — изпищя Зорница. — Ти сам каза: „Ще го прехвърлим временно, после ще го върнем!“ Обеща ми и адвокат! Не се прави на невинен!
— Млъкни! — изрева Ростислав.
Десислава остана на мястото си, мълчалива, докато напрежението се сгъстяваше и беше ясно, че следващите думи на бащата ще сложат окончателна граница, отвъд която връщане назад няма.
