Той направи още една крачка напред, гласът му трепереше от възмущение:
— Нямаш право да ѝ говориш по този начин!
— Имам пълното право, — отвърна Десислава хладно. — Аз съм собственикът на този апартамент. Нито ти, нито тя. И ако сте решили да въртите схеми зад гърба ми, сбъркали сте мястото.
Ростислав се изчерви до корените на косата.
— Ще се обадя на баща ми, — изръмжа той. — Той ще те вкара в релси.
— Обаждай се, — Десислава дори не мигна. — Нека и той опита да ме притисне.
Велизар Каменар пристигна на следващата сутрин. В жилището още се носеше миризма на вчерашни мандарини и притоплена елда. Той влезе без шум, но изражението му беше твърдо, почти каменно.
— Какво става пак? — попита, без да сваля якето си. — Ростислав ми каза, че тук сте вдигнали пълен цирк.
Ростислав изскочи от кухнята:
— Велизаре Михайлович, тя отказва да помогне! Зорница е в беда, а Деси се държи като…
— Като човек, когото се опитват да изгонят от собствения му дом, — прекъсна го спокойно бащата. — Ростислав, осъзнаваш ли колко нелепо звучи всичко това?
— То е временно…
— Временно? — веждите на Велизар се повдигнаха. — В такъв случай и аз мога временно да приютя и трима ви. Място има. Хайде, тръгвайте. Още сега.
Ростислав пребледня.
Зорница се напрегна видимо.
— Не… — проточи той. — Ще ви създадем неудобство… пък и пътят…
— А на Десислава ѝ е удобно да живее със заплахи от рода на „изнасяй се“, така ли? — Велизар уморено разтвори ръце. — Ясно. Нещо не ми казвате. А недоизказаното през декември винаги носи лош късмет.
Зорница въздъхна тежко:
— Добре, да… имам задължения. Но не съм виновна, че партньорите ми се отказаха! Трябват ми документи, за да договоря отсрочка… А апартаментът… ами… той е на името на Ростислав…
— На двама ни! — рязко се намеси Десислава. — Не лъжи.
— Може да се направи… някакво прехвърляне… — промърмори Зорница.
И тогава всичко си дойде на мястото. Те не искаха просто да настанят Зорница — планираха да я лишат от нейния дял.
Велизар седна и впи поглед в дъщеря си.
— Стига. Край. Няма местения, няма манипулации. Ти оставаш тук. Ако някой има възражения — ще говорим с адвокат. Борис ще помогне. Той е в града.
Зорница пламна:
— Е, браво! Аз каква съм тогава — враг?
— Никой не е враг, — сухо отвърна Велизар. — Но някой върши глупости. И въвлича всички останали.
Ростислав започна да говори бързо, объркано:
— Лёнич, стига де… разбери! Това е семейство. Трябва да си помагаме…
— Семейство е, когато не се лъже, — отряза го бащата. — А тук лъжата е в изобилие.
Вечерта, след като Велизар си тръгна, а Зорница се беше затворила в стаята си и яростно тракаше по телефона, Ростислав се приближи до Десислава с изражение на обидена жертва.
— Деси, пак ли така? Нова година идва. Хайде по-човешки.
— По човешки значи честно, — отвърна тя. — А честност от вас двамата не видях. Искахте да ме изхвърлите. И да ме използвате.
— Никой не е искал да те използва! — извика той.
— Тогава какво искахте? — тя застана съвсем близо. — Да се изнеса. Зорница да си уреди документите. Апартаментът да стане ваш. А аз — да изчезна?
Ростислав се обърна и удари с длан по перваза.
— Не си разбрала правилно…
— Разбрах всичко.
Той замълча.
След минута прошепна:
— Добре… имаше такива мисли… малко… но само заради Зорница!
— За моя сметка, — Десислава се усмихна горчиво. — Удобно ви е, няма що.
Зорница надникна от стаята:
— Ако ще се карате цяла нощ, ще си тръгна! Имам куп обаждания!
— Тръгвай, — спокойно каза Десислава.
Зорница застина.
Ростислав се обърна рязко:
— Какво правиш?
— Това, което трябваше да направя още в началото, — Десислава се изправи. — Повече няма да съм удобна.
Тя мина покрай тях, отвори прозореца и в апартамента нахлу леденият декемврийски въздух, носещ усещането, че празниците този път ще дойдат с напрежение, а не с утеха.
