— Чуваш ли ме изобщо, или пак си се отнесла нанякъде? — гласът на Ростислав Вълков беше дрезгав и режещ, сякаш още от сутринта беше стъргал гърлото си с шкурка.
— Чувам те — отвърна Десислава Радославова, поемайки дъх, докато слагаше чайника върху котлона. — Просто се опитвам да проумея какво точно очакваш от мен, при положение че Нова година е след три дни.
Ростислав дръпна стола рязко, седна и удари с длан по масата, така че приборите подскочиха.
— Очаквам да покажеш поне малко човечност. Зорница Софийска ми е сестра. Тя е в сериозна беда. Няма къде да живее. Ще дойде тук за кратко — най-много за два месеца. Нали вече ти го казах.
— За два месеца? — Десислава се обърна към него и се подпря на плота. — Ростислав, говориш така, сякаш съм някаква външна жена, длъжна да отвори вратата на дома си, защото ти си решил. Апартаментът е общ. Да, още не сме официално разведени, но отдавна съжителстваме като квартиранти. Това изобщо не те ли смущава?
Той се изправи рязко.
— Не започвай сега. Не е моментът за драми. Като дойде Зорница, сама ще ѝ обясниш. Аз вече ѝ дадох дума.
— Каква дума? — очите на Десислава се присвиха. — Че аз ще си тръгна?
Ростислав извърна поглед.
— Не прави трагедия от всичко, Деси. Само временно ще отседнеш при баща си. Къщата му е голяма, няма да ти е тясно. И без това си там почти всеки уикенд.
— Значи ми предлагаш да напусна собствения си дом, защото сестра ти се е забъркала в някакви истории? — гласът ѝ потрепери, но тя преглътна гнева.
Ростислав се приближи и застана заплашително близо.
— Стига. Държиш се крайно егоистично.
Десислава се усмихна, но в усмивката нямаше нищо топло.
— Егоизъм ли? Ти искаш да ме изгониш от жилището ми. Това дори не е наглост — това е отвъд всякакви граници.
Зорница Софийска се появи същата вечер — с надуто яке, огромна пътна чанта и изражение на човек, на когото всички са длъжни. Коридорът се изпълни с натрапчивия аромат на евтин, тежък парфюм. Тя изгледа Десислава над ръба на шала си, сякаш пред нея стоеше прислужница.
— О, здрасти, Десиславке — усмивката ѝ беше напрегната. — Нямаш нищо против да остана за малко, нали? Ростислав ми обясни всичко. Разбирам, че при теб… положението е сложно.
— При мен? — веждите на Десислава се повдигнаха. — При мен нещата са напълно ясни. За разлика от твоите. Така че нека сме директни — колко време смяташ да се настаниш тук?
— Ами… — Зорница проточи паузата. — Докато си оправя проблемите.
Ростислав побърза да се намеси:
— Деси, недей. Тя е изморена, на главата ѝ са хиляда неща…
— Личи си — отвърна Десислава хладно. — А ти, както виждам, вече си решил всичко вместо нея.
— Заради дългове съм — изтърси Зорница внезапно, сякаш се оправдаваше, но без и следа от срам. — Трябва ми малко време, докато се подредят нещата.
— Дългове? — Десислава скръсти ръце. — Интересно, защото Ростислав ми каза, че просто ти е изгоряла квартирата под наем. Доста странно разминаване.
Зорница и брат ѝ си размениха бърз поглед.
— Десислава, стига вече — отряза Ростислав. — Зорница и без това е на ръба.
„Точно в този момент осъзнах: смятат ме за наивна и удобна, на която не е нужно да се казва цялата истина.“
Десислава си пое дълбоко въздух.
— Повтарям за последно и на двама ви: няма да напусна апартамента. Ако ще живеем трима, ще се разберем как да се разпределим. Всички стаи са общи. Нищо няма да освобождавам.
Ростислав удари с юмрук по касата на вратата.
— Постоянно се изкарваш жертва! Толкова ли е трудно да направиш нещо за моето семейство?
— А за мен трябва ли винаги да се жертваш вие заради вашата наглост? — по кожата на Десислава полазиха тръпки от ярост. — Не, Ростислав. Дотук беше.
Зорница, виждайки, че разговорът не върви в нейна полза, театрално се хвана за главата.
— Боже… аз и без това едва се държа. Трябват ми спокойни условия, за да се разбера с хората… а вие тук…
— С какви хора? — присви очи Десислава. — С онези, на които дължиш пари?
Зорница замлъкна, а Ростислав направи рязка крачка напред, сякаш всеки момент щеше да каже или направи нещо, което окончателно да взриви напрежението.
