— …тихо отвърна майка ѝ.
Маргарита Асенова се засмя кратко и безрадостно.
— Значи за мен не е задължително, така ли?
— Маргарита, недей да говориш по този начин…
Но тя вече осъзнаваше, че този разговор е закъснял. Нищо нямаше да се промени. Парчетата от пъзела най-сетне бяха намерили местата си и истината се подреждаше болезнено ясно.
Маргарита остана седнала в кухнята, втренчена в чашата с изстинал чай. В съзнанието ѝ се въртеше една-единствена мисъл: през цялото време са знаели. Всички. И въпреки това никога не са ѝ казали.
Спомените от детството изплуваха един след друг — как баща ѝ прекарваше повече време с нея, как Ванеса Радославова се цупеше, но мълчеше. Как майка им постоянно се опитваше да тушира напрежението, ала някак неусетно правеше повече компромиси с по-малката. Тогава Маргарита не търсеше смисъл в тези дреболии. Сега всичко се подреди в строга и безмилостна логика.
Тя беше истинската дъщеря на баща им. А Ванеса — не.
И родителите бяха решили, че на Маргарита ѝ се полага ролята на силната, самостоятелната, тази, която не иска и не очаква. Докато Ванеса беше детето, което трябваше да бъде пазено, обгрижвано и обезщетявано за всяка липса.
Маргарита взе телефона, дълго се колеба, гледайки екрана, и все пак набра номера.
— Маргарита… — гласът отсреща звучеше напрегнато, сякаш майка ѝ се готвеше за скандал.
Но гневът вече беше изгорял.
— Защо никога не ми каза истината?
— Какво щеше да промени това? — попита уморено майка ѝ. — Това е нашето семейство. Направихме всичко възможно да го запазим.
Маргарита леко поклати глава, макар да знаеше, че жестът остава невидим.
— Направихте така, че аз да остана без семейство.
— Маргарита…
— Не съм ядосана — дори самата тя се изненада колко равен беше тонът ѝ. — Просто вече е ясно, че няма какво повече да си кажем.
От другата страна настъпи тишина.
— Ти все пак ще бъдеш близо — произнесе майка ѝ след малко. — Ти винаги си такава.
Маргарита се усмихна горчиво.
— В това грешиш.
И прекъсна разговора.
…
Тя не отиде на новия дом на Ванеса. Не отговори на съобщенията ѝ, нито вдигна, когато телефонът звънеше.
Седмица по-късно свекърва ѝ я попита предпазливо:
— Ще се сдобрите ли?
Маргарита поклати глава.
— Не.
— Но все пак са ти роднини…
— Семейството не кара едно дете да се чувства излишно — отвърна тя спокойно.
Свекървата кимна замислено.
— И какво ще правиш сега?
Маргарита погледна през прозореца.
— Сега ще започна да живея за себе си.
Знаеше, че ще боли. Че ще има моменти, в които ще ѝ се иска да напише на майка си или да чуе гласа на баща си. Но онзи разговор в кухнята беше поставил окончателна точка: тя никога не е имала семейство, в което любовта да е била равна.
Време беше да спре да се държи за миналото. Тя не дължеше нищо на никого.
