— Ще дойдеш все пак на новото жилище, нали? — гласът на сестра ѝ звучеше приповдигнато, почти предизвикателно, сякаш нарочно търсеше реакция.
Маргарита Асенова стисна телефона толкова силно, че усети как пръстите ѝ изтръпват.
— Не — отвърна кратко, без излишни обяснения.
— Защо пък не?
Тя притвори очи и пое бавно въздух през носа — точно както беше научила, когато напрежението заплашваше да я пречупи. Как изобщо да обясни, че вътре в нея се надига отвращение? Че всяка нова подробност около този празник я наранява още по-дълбоко?
— Просто нямам желание — каза накрая, с усилие.
— Както решиш — сестра ѝ изсумтя, а Маргарита почти я видя как повдига рамене. — Нашите ще са там, леля Йорданка Вълкова също обеща да дойде. Предполагам, че ти си заета с нещо по-важно?
— Вероятно — промърмори тя и прекъсна разговора, без да се сбогува.
Остави телефона на масата и се загледа през прозореца. Седми етаж, тесен балкон, а отвъд него — плътна тъмнина, прошарена от случайно светнали чужди прозорци. Тясно. Задушно. По-рано вечерта децата се скараха за играчка, свекървата пак мърмореше за нещо, а съпругът ѝ мълчеше изтощено. Поредният обикновен ден в малкия апартамент, препълнен с хора и шум.
А Ванеса Радославова вече е сама. И то в чисто ново жилище.
Маргарита стисна челюсти и в съзнанието ѝ отново прозвуча гласът на майка ѝ: „Ти си с семейство — мъж, деца. А Ванеса е сама…“
Казваха го така, сякаш Маргарита от години живее в изобилие, а сестра ѝ е безкрайно онеправдана. А тя отлично помнеше как Ванеса спестяваше за кола, как се оплакваше, че иска да се изнесе, но парите все не стигат. Тогава родителите само поклащаха глава: „Е, значи ще почакаш и ще живееш при нас.“
После обаче намериха решение. Продадоха вилата, изтеглиха заем и ѝ купиха апартамент.
А на Маргарита някой помогна ли по този начин? Не. Тя наведе глава.
— Всичко наред ли е? — съпругът ѝ се появи на вратата, подсушавайки ръцете си с кърпа.
— Да — гласът ѝ леко трепна, но тя бързо се овладя.
Той се приближи и седна до нея.
— Пак мислиш за това, нали?
Маргарита кимна.
— Не мога да ги разбера — прошепна тя.
— Знаеш, че никога не са ви възприемали еднакво — отвърна той спокойно.
— Маргарита, ние винаги сме се стараели да ви е еднакво добре — каза майка ѝ уморено.
Маргарита изсумтя с горчивина.
— Еднакво ли? Ти самата вярваш ли си?
Седяха в кухнята на родителския апартамент. Маргарита беше дошла без предупреждение — просто не издържа, грабна якето и излезе, решена да изясни всичко докрай. Тялото ѝ трепереше от гняв и обида, а майка ѝ очевидно го усещаше, но упорито отказваше да го признае.
— Ти…
