— Е, добре… ами ако върнем всичко назад? Да започнем от нулата? — гласът на Радослав звучеше колебливо, почти умоляващо.
— Радослав, сериозно ли говориш? — Лора не повиши тон, но в думите ѝ се усещаше студ.
— Абсолютно! Осъзнах колко грешки направих! Филип ме подведе, роднините ми наляха масло в огъня… но аз те обичам!
— Обичаш мен? Или обичаш и апартамента ми заедно с мен? — попита тя спокойно.
— Какво общо има жилището? Забрави го! Ти си важната!
— Наистина ли? Тогава защо веднага след сватбата първата ти работа беше да тичаш да го прехвърляш?
— Филип ми го набиваше в главата! Аз бях глупак, послушах го!
— Хайде да сме честни, Радослав. Ти заради мен ли се ожени, или заради имота?
— Не! Тоест… не само… да, апартаментът имаше значение… но аз наистина…
— Стига. Достатъчно. Сбогом.
— Почакай! Лора! А трите милиона откъде да ги намеря? Нямам такива пари!
— Това вече не е мой проблем. Нали искаше да си бизнесмен? Решавай си „бизнес казусите“ сам.
Изминаха шест месеца. Лора седеше в напълно възстановената библиотека на леля Светлана. В скута ѝ се беше свил риж котарак — Барсик, осиновен от приют. Книжните лавици отново заемаха местата си, старинните томове бяха подредени грижливо, а апартаментът отново носеше духа на уют и спомени.
Телефонът лежеше наблизо, но тя умишлено не го докосваше. През първите месеци Радослав звънеше настойчиво — първо молеше за отсрочки, после се опитваше да я разчувства и да ѝ опрости дълга, а накрая просто замлъкна.
— Мррр… — Барсик се протегна и я погледна с жълтите си очи.
— Прав си, приятелю — усмихна се Лора. — Напълно ни стигаме един на друг.
Звънецът на вратата иззвъня кратко. На прага стоеше съдебен изпълнител с папка в ръка.
— Лора Каменар? Дългът е погасен изцяло. Ето удостоверението.
— Благодаря. А длъжникът? — попита тя без излишно любопитство.
— Тежко положение. Автомобилът е отнет, а делът му в родителското жилище е под запор. Майка му е продала апартамента си, за да го спаси.
След като човекът си тръгна, Лора затвори вратата и се върна при бюрото. Там я чакаше работа — вече се беше устроила като преводач на старинни текстове. Знанията, които леля Светлана ѝ беше предала, най-сетне намериха истинско приложение.
По същото време, в другия край на града, Радослав седеше в тясна наета стаичка. Почти нямаше мебели — само разклатено легло и евтина пластмасова маса. Върху нея стоеше чаша инстантна супа и смачкана кутия цигари.
— Радославе, тук ли си? — провикна се от коридора съседката от общото жилище. — Търсят те!
Той бавно се довлече до общия телефон в антрето.
— Ало?
— Здрасти, братле — гласът на Стоян Асенов беше рязък. — Майка ти е в болница. Вдигна кръвно след продажбата на апартамента.
— Как е тя?
— Зле. Лекарите казват — от стрес. И знаеш ли от какво? От твоите дългове!
— Стояне, аз не исках…
— Не искал! А кой те караше да слушаш онзи мошеник Филип?
— Къде е? Ще дойда.
— Не. Тя не желае да те вижда. Каза, че ѝ стигат твоите проблеми.
Слушалката щракна. Радослав остана сам в мръсния коридор, заслушан в глухия сигнал.
Час по-късно се срещна с Филип до метрото. Онзи изглеждаше още по-зле — смачкан костюм, небръснат, с уплашен поглед.
— Ради, помогни ми! — Филип го сграбчи за ръкава. — Условна присъда ми дадоха, но клиентите искат парите! Те не се шегуват!
— Аз самият съм на дъното! Майка ми продаде жилището си заради твоите „съвети“!
— Тогава… може да отидем при Лора? Тя получи обезщетението…
— Полудял ли си? След всичко, което направихме?
— Какво ни остава? — прошепна Филип, оглеждайки се нервно. — Кредиторите ме дебнат. Заплашват ме.
— Това си е твой проблем. Вече не ме въвличай!
Радослав се обърна и си тръгна. Зад гърба му Филип крещеше за приятелство и взаимопомощ, но той не се обърна.
На следващия ден телефонът звънна. Този път — майка му, Стефка Данаилова.
— Радославе? Мама е.
— Мамо! Как си? Къде си настанена?
— В кардиологията. Искам да ти кажа нещо. Обичам те, но повече няма да те спасявам.
— Разбирам…
— Не, не разбираш. Разглезихме те с баща ти. Свикна да мислиш, че светът ти е длъжен. А не е.
— Не е вярно!
— Вярно е. Лора беше добра жена. А ти видя в нея не съпруга, а средство. Както Филип те научи.
— Аз я обичах…
— Апартамента ѝ обичаше. Признай си.
Радослав замълча.
— Продадох жилището и покрих дълговете ти — продължи тя. — Сега живея при Стоян в гарсониера. Разминаваме се — той работи нощем, аз спя денем.
— Прости ми…
— Късно е. Но имаш шанс — намери си работа. Каквато и да е. Печели честно и забрави за лесните пари.
— Мамо…
— Довиждане, сине. Оправяй се сам.
Лора постави свеж букет до снимката на леля Светлана върху една от лавиците.
— Благодаря ти — прошепна тя. — За уроците и за това, че ме научи да различавам истинското от илюзиите.
Барсик се отърка в краката ѝ и замърка. Навън слънцето огряваше прозорците, а в дома цареше тишина и ред. На кухненската маса лежеше договор за нов преводачески проект — интересен и добре платен.
Животът беше хубав. И най-важното — принадлежеше ѝ.
Радослав започна работа като хамалин в склад. По дванадесет часа на ден мъкнеше кашони за жълти стотинки и спеше на легло в общежитие. Филип изчезна — говореше се, че кредиторите са го намерили. Ванеса и съпругът ѝ не отговаряха, а Стоян общуваше с него само при нужда.
Вечер Радослав лежеше на тясното легло и си представяше как всичко можеше да бъде различно, ако не беше послушал Филип. Ако беше обичал жена си, а не квадратните метри.
Но времето не се връщаше. Лора беше намерила своето тихо, почтено щастие. А неговият стремеж към лесна печалба го беше довел до празни ръце.
Справедливостта възтържествува — точно както беше вярвала мъдрата леля Светлана. Истинските ценности винаги надделяват над фалшивите.
