Лора не довърши изречението си пред родителите, но думите ѝ увиснаха тежко във въздуха.
— Значи иска жилището да се прехвърли на двама ви… и там да си направят офис? — бавно обобщи Христо Огнянов. — И фирма да регистрира. Бързо се ориентира момчето — едва три седмици са минали.
— Тате, какво да правя? — гласът на Лора потрепери. — Не искам да осквернявам паметта на леля Светлана… но и на мъжа си да откажа…
Живка Александрова остави чашата с чай и я погледна право в очите:
— А ти обичаш ли го?
— Обичам… май… вече не съм сигурна.
Христо бутна към нея връзка ключове.
— Ако стане непоносимо — връщай се. Този дом винаги ще е и твой.
— Но аз съм омъжена…
— Бракът не е затвор — прекъсна я той. — Когато решиш, че не можеш повече, просто си тръгваш.
Когато се прибра, Лора не позна апартамента. В някогашната библиотека се издигаше масивно бюро, книги бяха разпилени по пода, а Радослав Борисов и Филип Велизаров седяха с чаши коняк.
— О, ето я госпожата! — вдигна тост Филип. — За семейния уют!
— Филип донесе договорите — подхвърли Радослав и ѝ подаде папка. — За фирмата. Ти ще си вписана като съдружник.
— Аз? Защо?
— Как защо? — учуди се Филип. — Адресът е твой. Без собственика няма регистрация.
— Засега мой? — повтори Лора.
— Ами… докато не я прехвърлите — засмя се той. — Радослав каза, че утре сте при нотариуса.
— Аз такова не съм казвала.
— Лора, недей сега — раздразни се Радослав. — Пред приятел поне!
— Точно пред него ще го кажа — гласът ѝ стана твърд. — Апартаментът остава на мое име. Така е решила леля Светлана.
— Желанията на покойници! — изсмя се Филип. — Брат, жена ти май с духове говори!
— Филип, време е да си тръгваш — студено отвърна Лора.
— Това е мой приятел! — избухна Радослав. — Нямаш право да го гониш от нашия дом!
— От моя — поправи го тя. — Засега.
През нощта Лора не мигна. Радослав хъркаше, миришеше на алкохол. Тя стана тихо и влезе в опустошената библиотека. Вдигна стар фотоалбум — от пожълтелите снимки леля Светлана ѝ се усмихваше.
— Прости ми… — прошепна Лора. — Обещах да пазя това място…
Сутринта я събуди трясък. Радослав и Стоян Асенов изнасяха библиотечните шкафове.
— Внимавайте! Това е антикварно! — пищеше Стефка Данаилова.
— Мамо, това е боклук! — махна с ръка Радослав. — На сметището!
— СТОЙТЕ! — Лора застана на пътя им. — Къде ги носите?
— Освобождаваме място — бутна я Стоян. — Махай се!
— Това са МОИ вещи!
— Наши! — изръмжа Радослав. — Семейство сме!
— Щом сме семейство, защо не ме попита?
— Какво да питам? Филип каза — трябва офис!
— Филип каза… — повтори тя с горчив смях. — А жена ти няма значение?
— Спри с истериите! — той грабна рафт. — Стояне, помагай!
Лора грабна телефона:
— Калина, идвай веднага! С тате!
След половин час апартаментът приличаше на бойно поле. От едната страна — Радослав с роднините си, от другата — Лора с родителите и сестра си.
— Това е частна собственост! — извика Христо. — Нямате право!
— Аз съм съпругът! — крещеше Радослав. — Имам права!
— По закон жилището е на Лора — намеси се Калина.
— Я стига с тези закони! — озъби се Ванеса Радославова. — Подарено ѝ е, не го е изкарала!
— И това какво променя? — възмути се Живка.
— Всичко! — Стефка я посочи с пръст. — Дъщеря ви е алчна!
— Радослав цяла нощ документи е писал! — вайкаше се Ванеса. — За семейството!
— За кое семейство? — избухна Лора. — За фирмата с Филип?
— Не ти е работа! — изръмжа Радослав. — Ще отворя десет фирми!
— Отваряй! Но не тук!
— Значи не ми вярваш? — той запрати книга на пода.
— След това — не.
— Тогава се махай при вашите! — изрита тома. — Вземай си апартамента!
— Ти се махай! — извика Лора. — Всички вън!
— Не може да го изгони! — писна Стефка. — Женени са!
— Това нищо не значи — отсече Христо. — Жилището е предбрачно. Напускайте!
— Няма пък! — застана на вратата Стоян. — Радослав е вече регистриран тук!
— Какво?! — онемя Лора.
— Вчера — самодоволно обяви Филип, появявайки се от кухнята. — Всичко е законно!
— Това е измама… — прошепна тя.
— Законът е на наша страна, красавице — ухили се той.
— Значи вие си тръгвайте — развали се в креслото Радослав. — Това е моят дом!
— Не мълчи! — хвана я Калина.
— Нека — тихо каза Лора. — Аз си тръгвам.
— Къде? — смая се той.
— При родителите. Засега.
— И не се връщай! — изкрещя Радослав. — Ще сменя ключалките!
— Това не е бягство — отвърна тя спокойно. — Това е избор.
Излезе, без да се обърне, с една чанта в ръка, а зад гърба ѝ ехтяха подигравки и закани.
Мина месец. Лора живееше при родителите си и не вдигаше телефона. Радослав ту заплашваше, ту молеше.
— Може би все пак поговори с него… — предпазливо подхвърли Живка.
— Няма за какво — отвърна Лора. — Видях го какъв е.
— Но вие…
— Само граждански брак. И слава богу.
Калина идваше всеки ден с новини:
— Започнали са ремонт. Съседите се оплакват.
— Нека — каза Лора спокойно. — Това вече са техните проблеми.
