— Лора, послушай ме за малко — Радослав Борисов въртеше телефона между пръстите си и упорито избягваше погледа ѝ. — Говорих с Филип Велизаров, нали го знаеш… Той казва, че е крайно неразумно жилището да е записано само на твое име. Ако, не дай си Боже, стане нещо, после аз ще трябва да доказвам, че имам каквито и да е права.
— Какви права? — Лора Каменар застина с хавлията в ръце. — Това е апартаментът на леля ми Светлана Валентинова.
— Беше неин. Сега вече сме семейство. А в едно семейство всичко е общо. Съвсем логично, нали?
Само преди три седмици двамата стояха на стъпалата пред ритуалната зала. Есенното небе се беше изляло като из ведро, дъждът блъскаше по чадърите на гостите, а Лора се смееше, вдигнала лице към студените капки. Булчинският воал беше напълно подгизнал, но това изобщо не я тревожеше — до нея стоеше Радослав, нейният Радослав, за когото се омъжи въпреки всички предупреждения на приятелките си.
— Хайде по-бързо към ресторанта! — викаше през шума на дъжда Живка Александрова, майката на Лора. — Ще настинете!
— Мамо, стига де! — махаше с ръка Лора. — Това е на късмет!
Христо Огнянов, бащата на булката, мълчаливо държеше чадъра над съпругата си и наблюдаваше зетя си изпод вежди. Радослав стоеше леко встрани и нервно отърсваше сакото си от водата.
— Радославчо, ще се намокриш целият! — суетеше се Стефка Данаилова, майката на младоженеца. — Ела под чадъра при Стоян!
Стоян Асенов, по-големият брат на Радослав, подаде чадъра си лениво:
— Хайде, влизай, само внимавай да не ме бутнеш.
В ресторанта на съседната маса се беше настанила сестрата на Радослав — Ванеса Радославова, заедно със съпруга си Мартин Цветанов. Тя без никакви задръжки обсъждаше подаръците:
— Вие видяхте ли? Родителите на Лора — плик с пари! Само плик! А ние купихме сервиз за двайсет хиляди лева!
— Говори по-тихо — сръчка я Мартин. — Ще те чуят.
— И какво от това? — Ванеса изпи шампанското си на екс. — Чиста скъперничество!
Калина Маришки, по-малката сестра на Лора, седеше срещу нея и демонстративно въртеше очи:
— Ванеса, сериозно ли? На сватба да говориш за пари?
— А защо не? Казвам си го директно! Лора има тристаен апартамент в центъра, а на Радослав дори не му предложиха да се нанесе там преди сватбата! Живяха под наем в едностаен!
— Защото леля Светлана остави апартамента на Лора със завещание — намеси се Живка Александрова. — И с условие всичко да се запази така, както е било. Там са вещите ѝ, библиотеката…
— Айде стига! — отряза я Стефка Данаилова. — Някакви вещи! Сигурно стар боклук!
След третия тост Радослав се изправи и почука с вилица по чашата си:
— Приятели! Искам специално да благодаря на моя близък приятел и юрист — Филип Велизаров! Филипе, ела насам!
Висок тъмнокос мъж в елегантен костюм се приближи към младоженците:
— Честито, страхотна двойка сте! Радославе, браво — такава жена си намерил! А и с апартамента сте ударили джакпота!
Лора се изчерви:
— Благодаря, но апартаментът няма нищо общо…
— Айде, айде! — намигна ѝ Филип. — Всичко ни е ясно! Радославе, утре ви чакам в кантората. Ще подготвя документите.
— Какви документи? — насторожи се Христо Огнянов.
— Формалности — махна с ръка Радослав. — После ще обясня.
Същата вечер, вече у дома, Радослав извади папка от чантата си:
— Лора, подпиши тук… и тук.
— Какво е това?
— Молба за прехвърляне на апартамента в съвместна собственост. Филип е подготвил всичко.
— Радослав, нали ти казах — това е жилището на леля Светлана. Тя ми го остави с конкретно условие…
— Знам ги аз тези условия! — прекъсна я той раздразнено. — Да се пазят някакви стари вещи, да не се прави ремонт! Пълна глупост! Вече сме семейство и апартаментът трябва да е общ!
— Но аз дадох дума на леля…
— Леля ти е починала преди три години! Стига си живяла в миналото!
На вратата се появи Живка Александрова с поднос:
— Донесох чай… О, извинете, май ви прекъсвам?
— Влизай, мамо — Лора бутна документите настрани. — Радослав иска да прехвърлим апартамента.
— Това… това е ваше решение — каза предпазливо Живка Александрова. — Само че леля Светлана…
— Мамо, не се меси! — сряза я Радослав. — Това си е наш въпрос!
На следващата сутрин Радослав стана по тъмно. Извади от гардероба бормашина и ролетка:
— Ще си правя кабинет. В стаята с балкона.
— Там е библиотеката на леля… — промърмори сънливо Лора.
— Беше библиотека. Книгите ще ги качим горе или ще ги изхвърлим. На кого са му нужни?
— Радослав, това са редки издания! Някои са на повече от сто години!
— Е, точно затова! Сто години събират прах! — той включи бормашината. — Първо ще махна рафтовете, после ще сложа бюро. Филип каза, че можем да бутнем и една стена — ще стане по-просторно.
— Коя стена?! — Лора скочи от леглото. — Полудял ли си?
— Не викай, ще събудиш съседите! Идеята е отлична — ще обединим стаята с кухнята, ще стане студио!
— Това е носеща стена!
— Ти откъде знаеш? Инженер ли си?
— Леля Светлана ми е разказвала! Тя е искала ремонт и е викала специалисти!
— Леля ти все нещо е искала! — Радослав продължи да пробива. — И какъв е резултатът?
По обяд пристигнаха Стефка Данаилова и Ванеса Радославова:
— Радославчо, донесохме ти пердета! За кабинета!
— Благодаря, мамо! — той целуна майка си по бузата. — Лора, виж какви са!
— Леопардови? — Лора гледаше плата с недоумение. — За библиотеката?
— За бившата библиотека — поправи я Ванеса. — Сега това е кабинетът на директора!
— На кой директор? — обърка се Лора.
— Как на кой? Радослав си отваря фирма! С Филип! Не ти ли е казал?
— Не…
— О, развалих изненадата! — театрално възкликна Ванеса. — Извинявай, братче!
— Нищо, все щеше да разбере — Радослав прегърна Лора. — Исках да ѝ кажа на годишнината ни, но така или иначе… С Филип откриваме строителна фирма. Той е инвеститор, аз ще съм управител.
— А средствата? — попита тихо Лора.
— Какви средства? Филип влага!
— А офисът?
— Тук, разбира се! В моя кабинет! Защо ме гледаш така? Няма смисъл да плащаме наем, като си имаме собствено пространство!
Вечерта Лора се обади на родителите си:
— Тате, може ли да дойда при вас?
— Какво е станало? — притесни се Христо Огнянов.
— Просто… трябва да поговорим.
След час тя вече седеше в познатата кухня. Живка Александрова мълчаливо сипваше чай, а баща ѝ я гледаше сериозно:
— Хайде, разказвай.
