Момичетата се гримираха, навиваха косите си на къдрици и прехвърляха една след друга дрехите, докато решат кое им стои най-добре. Общежитието беше заприличало на шумно студио за разкрасяване, изпълнено със смях и закачки.
Невена Стоянова не отдели кой знае колко време на макияжа си. Природата я беше дарила с равен тен, дълги и гъсти мигли и леко подчертани, сочни устни, които не се нуждаеха от допълнителни усилия. Косата ѝ падаше свободно под раменете – дълга, гъста и лъскава. Фигурата ѝ беше стройна, но женствена, с меки извивки точно там, където трябва. Почти всяка дреха ѝ стоеше добре, затова не се колеба дълго и излезе с любимата си миди рокля, в която се чувстваше уверена и красива.
Когато стигнаха до кафенето, трите заеха място в края на дълга, плътна опашка от нетърпеливи посетители, дошли да опитат кафе и сладки изкушения. Времето се точеше бавно – след близо час чакане краката вече ги боляха, а пред тях оставаха поне още петнайсет души до свободните маси.
– Момичета, хайде да си тръгваме – подхвана Невена уморено. – Все едно никога не сме пили кафе.
– И дума да не става – възрази Виктория Старозагорска. – След толкова чакане няма да се отказваме точно сега!
В този момент опашката изведнъж се раздвижи и се разтвори, за да пропусне малка група млади мъже в елегантни костюми. Администраторът на заведението вървеше пред тях и учтиво молеше хората да се отместят. От всички страни се чуваха шепоти: „Собствениците са…“, „Колко са чаровни“.
Докато компанията минаваше край тях, един от мъжете задържа погледа си върху Невена и с лека усмивка ѝ подхвърли:
– Няма ли да дойдеш с нас?
– Не мога сама, с приятелките съм – отвърна тя.
– Няма проблем, вземи и тях. Колкото повече, толкова по-весело.
Виктория и Снежана Вълкова прихнаха от смях и без много колебание трите тръгнаха към входа след мъжете.
Вечерта в кафенето се оказа повече от приятна. Благой Маришки, Симеон Филипов и Драгомир Цветанов наистина бяха съсобственици на мястото. Те приеха момичетата топло, черпеха ги с кафе, сладолед и десерти, а разговорите течаха леко и непринудено. Невена се радваше наум, че няма да пипне заделените си пари за обяд.
Най-силно впечатление ѝ направи Драгомир Цветанов – леко закръглен, с добродушно изражение и трапчинки по бузите, които го правеха да изглежда почти домашно мил. Очевидно и тя му беше симпатична – той постоянно търсеше компанията ѝ, предлагаше ѝ да опита различни неща и не я изпускаше от поглед.
Късно вечерта мъжете изпратиха момичетата до общежитието. Размениха си телефони и се разделиха с обещание скоро да се видят отново. Още на следващия ден Драгомир се обади на Невена.
– Здравей, как си? Вече ми липсваш – засмя се той. – Заета ли си днес, да се видим?
– С удоволствие бих, но тръгвам към занятия – отвърна тя.
– Вярно, забравих. Ами довечера тогава? След работа ще съм свободен.
Така започнаха честите им срещи. Прекарваха все повече време заедно, а неусетно учебната година приключи. На празненството по случай дипломирането Драгомир я изненада с предложение:
– Вече си самостоятелна и пораснала. Какво ще кажеш да заживеем заедно? Имам апартамент, ще ни е удобно и спокойно.
Невена прие с радост и още същата вечер сподели новината с родителите си, като им каза, че Драгомир я е поканил да заживеят заедно.
