— И как е той? — попита дядото, без да я гледа право.
Зорница сви рамене леко, сякаш говореше за нещо далечно и вече не толкова важно.
— Венета Вълкова живее при тях. Тя дърпа конците. Светлана Велизарова е изтикана в кухнята, а Максим Дунавски върви по конец — дума срещу дума, крачка срещу крачка.
По лицето на дядото премина кротка, почти тъжна усмивка. Той довърши чая си и остави чашата.
— Значи така е трябвало да стане. Всеки си получава своето, рано или късно.
Изправи се, приближи се до прозореца и замълча, вперил поглед в улицата. Автомобилите минаваха бавно, хората бързаха нанякъде. След миг се обърна.
— Не напразно продадох катера. „Вълната“. Двайсет години ми беше дом, но не ми тежи, че се разделих с нея. — Погледна я внимателно. — Има неща, които струват повече от всяко море.
Зорница пристъпи към него и го прегърна. Миришеше на солен въздух и на нещо стабилно, сигурно — като обещание, което не се нарушава.
— Благодаря ти, дядо.
— Засади разсада — отвърна той спокойно. — Къпината е жилава. Дай ѝ вода и място, и ще се разпростре.
След като той си тръгна, Зорница се върна в кухнята и седна до прозореца. Тишината в апартамента не беше празна — беше плътна, жива, уютна. От онази, в която можеш да си поемеш дъх.
Спомни си как преди четири месеца миеше същите тези прозорци, подготвяйки се за сватбата, радвайки се на всяка изчистена педя. Тогава не знаеше каква цена е платил дядо ѝ.
Не знаеше, че е избирал между морето и нея — и е избрал нея.
Сега знаеше.
Тя открехна прозореца. Вътре нахлу пролетен въздух — студен, с дъх на разтопен сняг. Зорница пое дълбоко и затвори очи.
Максим вероятно в този момент мие чинии по графика на Венета Вълкова. Светлана Велизарова бели картофи за вечеря, без да смее да възрази на по-голямата сестра. Бяха получили онова, което раздаваха на другите — само че умножено.
Зорница отвори очи и погледна кутията с разсада. Утре щеше да купи пръст и саксии, да засади къпината на балкона. Щеше да я полива и да чака. Както казваше дядо ѝ — къпината е като човек: дай ѝ свобода, не я притискай, и ще даде плод.
Наля си вода от чешмата — същата, която дядото беше спирал преди половин година. Струята течеше равномерно, спокойно. Всичко в този дом вече беше нейно — водата, въздухът, тишината.
Изпи бавно, остави чашата и отиде в стаята. Легна на леглото. Отвън градът шумеше, входни врати се хлопваха, някъде се чуваше смях. Животът вървеше напред. Нейният живот. Без разрешения, без упреци, без чуждо присъствие в собствения ѝ дом.
Докато заспиваше, си помисли, че дядо е продал катера и никога не е казал, че съжалява. Може би защото някои неща са по-важни от всичко останало. По-важни от морето, от парите, от миналото.
Усмихна се в тъмното.
А онези копчета за ръкавели сигурно още лежаха в чантата на Светлана Велизарова. Някъде в апартамента под надзора на Венета Вълкова, сред таблици за чистене и списъци със задължения. Нека си стоят там. Това вече не беше нейната история.
