Какво става при вас?! Венета пристигна! Моята сестра! Тя вече…
Зорница прекъсна разговора, изключи звука и остави телефона върху масата. Венета ѝ беше смътно позната — едра жена с хладен, пронизващ поглед, бивша надзирателка, свикнала да подрежда хората като по устав. Бяха се виждали само веднъж — на рождения ден на Максим Дунавски. Тогава Светлана Велизарова, която обикновено раздаваше заповеди на всички, около сестра си се въртеше угоднически, сякаш ролите бяха разменени.
Седмица по-късно Зорница случайно се натъкна на Максим пред търговския център. Той излизаше, прегърбен под тежестта на две пълни чанти. Изглеждаше по-състарен, раменете му бяха приведени. Щом я видя, спря за миг и отмести поглед.
— Как си? — попита тя повече от навик, отколкото от интерес.
— Нищо… — вдигна рамене той и намести чантите. — Венета дойде. Настани се при нас. Живее там вече.
— За дълго ли?
— Не знам. Тя… — поколеба се, загледан встрани. — Пренареди всичко. Обяви, че като най-голяма в рода, тя решава. Майка ми от сутрин до вечер е в кухнята, готви за всички. Венета направи график — кой кога става, кой какво върши. Вчера закъснях пет минути за вечеря — хвърли ми чинията в мивката. Каза, че който не уважава труда, ще яде студено и когато остане.
Зорница си представи сцената ясно: Светлана Велизарова до печката, без маникюр, с престилка. Венета, настанена удобно с вестник, като пазач на кула. А Максим — притихнал, без смелост да възрази.
— Не можете ли да се изнесете?
— Не позволява. Повтаря, че семейството трябва да е заедно. И под контрол. — Той я погледна, а в очите му проблесна молба. — Зорнице, може ли да… да говориш с дядо ти? Да пусне водата пак? Ще си тръгнем, обещавам.
— Вие вече си тръгнахте. Преди четири месеца.
Той кимна, стисна зъби.
— Да. Права си.
Продължи по пътя си, все така приведен под тежестта на покупките. Зорница го изпрати с поглед, без да усеща нито съжаление, нито гняв. Само празнота. Кармата не идва със съдебна призовка — тя пристига с куфар и се нанася.
През пролетта дядо ѝ дойде отново, този път с разсад от градинска къпина. Остави кашона с младите зелени стръкчета в коридора и влезе в кухнята. Зорница извади резбования поднос на баба — същия, който някога беше спасила тайно от кофата. Сега висеше на стената, на най-видното място.
Запари черен чай, наряза хляб, сложи мед. Дядото седна, облегна се назад и огледа апартамента.
— Хубаво е при теб. Спокойно.
— Спокойно е — потвърди тя.
Пиха чая мълчаливо. Навън тополите леко се поклащаха, вече набъбнали с първите пъпки. Дядото си взе още един резен хляб и го намаза с мед.
— Срещна ли Максим?
— Срещнах го. Случайно.
