— Къде изчезнаха копчетата за ръкавели?
Максим Дунавски стоеше на прага на спалнята и стискаше в ръката си празна кадифена кутийка. Зорница Ковач се обърна от прозореца, сякаш я бяха прекъснали насред мисъл.
— Какви ръкавели?
— Сребърните. С гравировка. Стояха върху скрина. Майка ми ги видя още вчера.
Зад гърба му се появи Светлана Велизарова, с ръце, скръстени пред гърдите. Новият ѝ халат още блестеше — купен на втория ден след пристигането ѝ, когато нарече жилището „студена и неприветлива дупка“.
— Нищо не съм пипала — отсече тя.
— А кой тогава? — Максим направи крачка напред. — Ние със сигурност не сме.
— Може да са паднали… зад скрина или под него…
— Проверихме — прекъсна я Светлана Велизарова с мек, почти мил глас. — Зорнице, скъпа, разбирам, че при вас, в пристанището, навиците са други. Но ако си ги взела — просто го кажи. Миша няма да се кара.
— Не съм взимала нищо!
— Тогава къде са? — свекървата се приближи съвсем близо. — Или ни смяташ за слепи?
Гърлото ѝ се сви. Четири месеца Зорница мълча, когато Светлана Велизарова изхвърли резбования поднос на баба ѝ, наричайки го „селски боклук“. Мълча, когато Максим неизменно заемаше страната на майка си. Преглъщаше и когато я наричаха „момичето от пристанището“ и подлагаха всяка нейна стъпка на критика.
— Извини се на мама — каза Максим с присвити очи. — Тя се тревожи. Ръкавелите са от баща ми.
— За какво да се извинявам? Не съм ги пипала!
— Значи отказваш?
Той се обърна рязко и излезе. Светлана Велизарова остана още миг, огледа Зорница бавно, от глава до пети, с хладна преценка.
— Момиче, още ще осъзнаеш колко си късметлийка. Друга майка не би простила на сина си такава снаха.
Зорница извади телефона и набра номера на дядо си.
Людмил Лъвов пристигна в събота, точно по обяд. Носеше плетен кош и от него се носеше миризма на сол и море. Когато Зорница отвори, той я погледна право в очите и веднага разбра всичко.
— Държиш ли се?
Тя само кимна. Людмил влезе, окачи якето си на закачалката — без да пита, уверено, като стопанин. От хола се чу гласът на Максим:
— Кой е?
Той излезе в коридора, видя дядото и лицето му се изкриви.
— Вие защо сте се довлекли тук?
Людмил Лъвов остави коша до стената и се изправи. Широки рамене, загрубели от работа ръце, тежък, спокоен поглед.
— Дойдох за внучката си.
— Това е нашият апартамент! — Максим пристъпи напред, издувайки гърди. — Махайте се! Вашите от пристанището само да крадат могат!
Дядото бавно обърна глава и го погледна дълго, без да мигне. После насочи очи към Светлана Велизарова, застинала на вратата на хола.
— Аз купих този апартамент за внучката си. Продадох катера, продадох земята — каза той равномерно, без да повишава тон. — А ти тук какъв си — паразит?
Максим отвори уста, за да отговори, но дядото вече правеше следващата си крачка, с която напрежението в жилището се сгъсти и ясно подсказа, че разговорът тепърва ще стане още по-остър.
