Надеждите му да се задържи там още дълго се оказаха напразни. Около три месеца по-късно приятелят му се обади неочаквано и още от първите думи Николай Живков усети, че разговорът няма да е лек.
– Кольо, имаме проблем… ще трябва да освободиш жилището – каза онзи с колеблив тон.
– Как така? – искрено се натъжи Николай Живков.
– Прибирам се окончателно, идвам с жена си. Ако бях сам, щях да те оставя без колебание, но сега сме младо семейство, сам разбираш.
Николай Живков не направи сцена, благодари за коректността и започна да търси ново място. Изненадващо бързо намери двустаен апартамент, а човекът, който се представи за собственик, изглеждаше напълно убедителен. Уговориха се за наема, но домакинът категорично отказа да подписва договор.
– Спокойно, няма за какво да се тревожиш. Нямам намерение да продавам апартамента, нито да те притеснявам. Просто ми плати три месеца предварително и се нанасяй – увери го той.
Това се оказа фатална грешка. Николай Живков дори не си направи труда да провери документите. В приятното жилище той прекара едва седмица, когато на вратата се появиха истинските собственици. От тях разбра, че е станал жертва на измама – човекът, който му беше взел парите, всъщност бил временен наемател, платил за месец и изчезнал безследно. Хазяите дошли да го изгонят заради неплатен наем.
Макар да му предложиха да остане при други условия, Николай Живков отказа. Тогава взе твърдо решение – повече никакви рискове. По-добре да изплаща кредит, но да има нещо свое. Спестяванията, които беше събрал през годините, отидоха за първоначалната вноска, а след одобрението от банката той реши да сподели новината с най-близките си.
Покани семейството си в малко кафене и с усмивка заяви:
– Честито ми! Най-накрая имам собствено жилище.
– Как така? – смая се Виолета Асенова. – Купил си апартамент и дори не си ни казал? Откъде намери толкова пари?
– Почти купил – усмихна се той. – Взех малка гарсониера с ипотека, но е моя. Остава само да си изплатя заема.
После добави по-сериозно:
– Искам да знаете и още нещо. Вече няма да мога да поемам обучението на Десислава Любомирова. По-голямата част от заплатата ми ще отива за кредита, поне докато стабилизирам нещата.
Реакцията беше далеч от очакваната.
– Как така няма да плащаш?! – извика Десислава Любомирова, без да се съобразява с околните. – Имам още две години, откъде според теб ще намирам пари?
– Защо крещиш? – стъписа се Николай Живков. – Успокой се и седни. Не съм казал, че напълно се отказвам, можеш да работиш и да учиш едновременно, а аз ще продължа да помагам, макар и не както преди.
