Николай Живков отрано беше възпитан с усещането, че семейството не е абстрактно понятие, а отговорност. Още на четиринадесет години той не чакаше джобни, а сам си изкара първите пари и оттогава трудът стана естествена част от ежедневието му.
Не се плашеше от работа и приемаше всякакви задачи – извеждаше кучета, разнасяше писма и документи, помагаше на съседа си да ремонтира автомобили в гаража. По-късно завърши университета с отличие, а веднага след това започна първата си официална работа.
В началото възнаграждението в компанията беше скромно. Въпреки това младият мъж бързо се доказа – работеше упорито, поемаше отговорности и не се криеше зад другите. Само след шест месеца беше повишен до старши мениджър, а още три по-късно вече оглавяваше отдела по продажбите.
Новата позиция му донесе не само самочувствие и удовлетворение, но и сериозно увеличение на доходите. За пръв път Николай Живков усети, че може реално да помага на родителите си, без това да го поставя в затруднение.
По същото време по-малката му сестра, Десислава Любомирова, се готвеше да кандидатства в институт. Бюджетно място за нея беше почти недостижима цел, затова родителите отрано започнаха да се притесняват как ще се справят финансово.
– Ще трябва да затягаме коланите – оплакваше се Виолета Асенова. – Образованието на Деси не може да чака. Без диплома днес човек е за никъде. Колко пъти съм ѝ повтаряла да мисли само за ученето, да си пише уроците, а тя – все приятелки и танци. Изобщо не мога да си представя как ще съчетаем заемите с института.
– Ще си намеря допълнителна работа – опита се да я успокои Благой Соколов. – Имам кола, ще се оправя с нещо. Не се тревожи, Вили, ще изкараме. Преживяхме бурните деветдесет години, та пет години обучение ли ще ни уплашат?
Николай Живков, който присъстваше на разговора, се намеси спокойно:
– Мамо, остави това на мен. Аз ще поема таксите на Деси. В момента имам възможност и доходите ми го позволяват.
– Наистина ли, сине? – очите на Виолета Асенова светнаха. – Това е огромно облекчение за нас. Поне няма да се налага нито аз, нито баща ти да търсим втора работа.
Николай удържа на думата си и редовно плащаше обучението на сестра си.
Десислава Любомирова добре знаеше, че брат ѝ печели прилично, и постепенно започна да разчита основно на него. От родителите почти не искаше пари, но към Николай се обръщаше често, а желанията ѝ с времето ставаха все по-смели. Понякога му се налагаше да я вразумява.
– Кольо, купи ми кола – каза тя един ден между другото. – Писна ми да се блъскам по автобусите.
Ставам по тъмно, за да стигна навреме за лекции. В нашата група само аз и още едно момче сме без автомобил – всички други или карат сами, или родителите им ги возят.
– Добре, и какъв точно е проблемът? – попита Николай Живков, без да подозира накъде ще поеме разговорът.
