…а по-голямата дъщеря дори не благоволява да си покаже носа в родния дом! Какво безумие е това? Къде се е чуло и видяло дете да забрави майка си? Животът ми се разпада, а от Калина – ни вест, ни кост! Калина! Излез веднага!
От вътрешната стая се появи млада жена с побледняло лице. Напоследък сутрините ѝ бяха тежки, често ѝ прилошаваше, а истеричните викове на майка ѝ я хвърлиха в още по-голямо напрежение.
— Мамо, какво става? Защо си дошла тук? Кой ти даде адреса? И защо крещиш така? — гласът ѝ трепереше.
— Няма какво да питаш! — изстреля Донка Огнянова. — Стягай се веднага и си тръгваме! Дарина се разболя, Пенка тръгна на училище, а няма кой да гледа Зоя! А аз трябва спешно да пътувам. Запознах се с един много сериозен мъж — истински кавалер! Покани ме на море! И как да замина, когато вкъщи е пълно с деца, а най-голямата — уж помощницата ми — изчезнала!
— Успокой се, моля те — отвърна Калина, поемайки дълбоко въздух. — Няма да тръгна никъде. Моят дом вече е тук. Имам семейство. Скоро бях при момичетата, занесох им подаръци. Пенка не ти ли е казала? А и не мога да поема грижите за Дарина и Зоя. Предстоят ми важни изпити, дипломирането наближава. Освен това не е редно да изоставям съпруга си.
— Ах, неблагодарнице! — изкрещя Донка, размахвайки ръце. — Така ли се говори с майка? Забрави ли колко съм се трудила за теб? Безсънни нощи, лишения! А сега, когато най-сетне съм намерила щастието си, ти отказваш да ми помогнеш! Ако не замина с Емил Орлов сега, той ще си намери друга!
— Ако този човек наистина те цени — спокойно отвърна Калина, — ще приеме и децата ти. Морето може да почака. Нека Дарина се оправи, после ще пътувате.
— Не ми давай акъл! — озъби се майката. — Веднага си събирай багажа и тръгваш с мен. Стига си слугувала тук! Две години само учене и нищо за дома! Можеше да работиш, да носиш пари, а не да ми тежиш!
До този момент Красимира Маришки мълчаливо наблюдаваше сцената. Сега обаче се намеси твърдо:
— Чуй ме добре. Калина няма да позволим да бъде унижавана. След като си родила толкова деца, ще се грижиш за тях сама. Снахата ми не ти е длъжна. Дори животните пазят малките си, а ти ги прехвърляш на най-голямото си дете. Тя е направила достатъчно. Време е да спреш.
Калина погледна свекърва си с благодарност и едва забележима усмивка. Усети опора и увереността ѝ нарасна. Тя продължи:
— В този дом никой не ме третира като прислужница. Тук се уча, развивам се, помагаме си. С Красимира Маришки готвим заедно, грижим се за двора, за цветята — като семейство. Тя беше до мен, когато имах нужда. За мен тя е майка. Ти трябва да си тръгнеш. Подреди живота си сама. И запомни — имам право на собствено щастие. А ако от поредното ти пътуване се върнеш с още едно дете, никой няма да поеме отговорност вместо теб.
— Точно така — добави Красимира. — Ще се обърна към социалните служби. Ще разбера какво може да се направи за сестрите ти. Иначе Пенка и Дарина ги чака същата участ, която си имала и ти.
Думите на Калина дълбоко развълнуваха Красимира Маришки. Сълзи напълниха очите ѝ — признанието, че е станала майка за снаха си, я докосна до сърце.
Донка Огнянова не бе очаквала подобен развой. Останала без думи, тя осъзна, че по-голямата ѝ дъщеря вече не е онова уплашено момиче. Но какво щеше да прави с по-малките? Пенка нямаше нейния характер и едва ли би поела грижи. Дарина беше вечно болна, самата тя имаше нужда от внимание. Изглеждаше, че настаняване под закрилата на държавата е най-лесният изход.
Без да се сбогува, Донка се обърна и тръшна вратата. Не изпитваше нито срам, нито вина. Единственото, което я тревожеше, беше пропадналото пътуване до морето с поредния ѝ ухажор.
Постоя за миг на улицата, после решително пое по прекия път към сградата на социалните служби. В крайна сметка, смяташе тя, човек има не само право да ражда деца, но и да се откаже от тях. Държавата щяла да се погрижи. А тя — тя непременно трябваше да замине на море с Емил Орлов.
Донка още не знаеше, че съдбата ѝ подготвя самотни старини. Последните си години щеше да прекара в дом за възрастни хора. Нито една от дъщерите ѝ нямаше да прекрачи прага, за да я посети.
Кой е виновен — това остава на съвестта на читателя. Но народната мъдрост е ясна: който сее студ в детските си сърца, не бива да чака топлина в собствената си старост.
