По-голямата сестра вече не просто помагаше, а пое изцяло обучението на Пенка Валентинова – показваше ѝ как се изписват буквите, как се съединяват срички и как се решават най-елементарните задачки. Калина Вълкова искрено мечтаеше учителите да забележат старанието на малката и да я похвалят. В дълбочина тя самата би искала да бъде отличничка, но ежедневните отговорности не ѝ оставяха сили да се потопи изцяло в уроците си.
Един ден Донка Огнянова се прибра неочаквано по обяд. Изглеждаше превъзбудена, дори някак приповдигната, но в това настроение имаше нещо тревожно – онази отчаяна решителност, която се появява, когато човек е готов на крайни постъпки. Тя повика Калина при себе си и със стиснати устни изстреля:
— Калинке, готви се за още едно бебе. Ако е рекъл Господ, ще родя пак момиче. Лекарите казаха, че вече е късно за промени. Ще трябва пак да помагаш. Щом завършиш училище, ще те уредя при мен в склада – ще станеш складов работник. Работа проста, не изисква много мислене. Ще се справиш.
Думите ѝ прозвучаха като удар. Калина не можеше да повярва на чутото. Отново бебе у дома? Тя беше изтощена от безкрайните нощи без сън, от пелените, от постоянния плач, от вечния глад и подигравателните погледи на връстниците.
Съучениците отдавна ѝ се подиграваха, наричайки я „майка-героиня“. Уж благородно определение, но изречено с насмешка, то болеше повече от обида.
Събра смелост и тихо попита:
— Кога трябва да се роди? И… кой е бащата?
— Краят на април, така казват. Някак ще се оправим. През май ти така или иначе ще вземеш дипломата и ще имаш повече време. Бащата… един таджик. Обещаваше брак, но го депортираха. Замина си обратно.
Малката се появи точно навреме. Беше тъмничка, със смугла кожа, леко дръпнати очи и глас, който не млъкваше почти никога. Плачеше непрестанно, сякаш светът я дразнеше още от първия ѝ ден.
Донка Огнянова не се задържа дълго у дома. Почти веднага след като се съвзе от раждането, се върна на работа. Обяснението ѝ беше кратко и рязко:
— Не издържам затворена между четири стени. Задушавам се. А и тази мръсна малка постоянно крещи. Калинке, ще се оправиш. Учителите ще ти напишат някакви тройки, все тая.
Донка дори не подозираше, че в главата на по-голямата ѝ дъщеря вече се оформя план. Калина търпеливо чакаше края на училището, за да го осъществи.
Междувременно тя намери сили да сподели всичко с класната си ръководителка. Разказа ѝ колко много иска да продължи образованието си, но не вижда как ще стане, след като у дома отново има бебе.
Възрастната учителка прие болката ѝ присърце. Тя извика Донка Огнянова в училището и без заобикалки заяви:
— Донка Николаева, ако не пуснете дъщеря си да учи след девети клас, ще уведомя социалните служби. Ще докажа, че тормозите по-голямото си дете. Цялото ѝ детство е минало в грижи за бебета.
Дайте ѝ шанс да се образова и я освободете от ролята на вечна бавачка. В противен случай ще загубите по-малките деца и всички помощи.
Не си мислете, че не знаем колко пари получавате от държавата. А момичетата ви ходят с износени дрехи – нито веднъж не съм ги видяла с нещо ново.
Страхът да не остане без помощи надделя. Донка не възрази, когато Калина подаде документи в местното училище.
Директорката съдейства и уреди на момичето стая в общежитието, защото у дома нямаше условия за учене. Посъветва я да бъде старателна – отличниците получаваха добра стипендия и нямаше да гладува.
Така започна самостоятелният живот на Калина Вълкова. Първите месеци майка ѝ идваше в общежитието и настояваше да се върне, но Калина твърдо отказа:
— Това са твоите деца, мамо. Ти ги отглеждай. Аз ще помагам, когато мога, но трябва да завърша и да стъпя на краката си. Тръгвай си. Няма да се върна.
Донка беше принудена да се примири и да прекрати безкрайните си излизания. Децата имаха нужда от нея. Пенка Валентинова дори я заплаши, че ще избяга, ако я накарат да стане бавачка като по-голямата си сестра.
Калина се оказа прилежна и способна ученичка. Преподавателите я уважаваха заради сериозното ѝ отношение. Тя получаваше повишена стипендия и вечер работеше почасово като чистачка в кафене.
Нито се срамуваше, нито се страхуваше от труда. Заплатата ѝ позволи да си купува дрехи и да прави малки подаръци на сестрите си, защото, въпреки всичко, ги обичаше безмерно.
Една вечер, на път към общежитието, тя неволно се блъсна в непознат младеж. От удара той изпусна телефона си на земята и избухна, а Калина смутено прошепна извинение, без да подозира, че тази среща ще промени хода на живота ѝ.
